В същото време лодката пристигна. Управителят и секретарят скочиха и се приближиха до маркиза. Той не проявяваше никакви признаци на живот.
— Поверявам ви този човек — каза херцогът, — отговаряте за него с главите си. Към брега! Закарайте господин Дьо Вард на брега!
Те взеха внимателно тежко ранения на ръце, пренесоха го върху сухия пясък, докъдето не стигаше морският прилив. Няколко любопитни и десетина рибари се бяха събрали на брега, привлечени от необичайното зрелище: двама мъже до пояс във вода се бяха дуелирали.
Англичаните им предадоха ранения в минутата, в която той дойде на себе си и отвори очи. Секретарят на херцога извади от джоба си добре натъпкана кесия и я подаде на най-почтения на вид рибар.
— Това е от моя господар, херцог Бъкингам — добави той, — грижете се внимателно за маркиз Дьо Вард.
Той се върна, съпроводен от хората си, в лодката, в която трудно се прехвърли Бъкингам, убеден предварително, че господин Дьо Вард е вън от опасност. На Дьо Вард сложиха камизола на херцога и го понесоха на ръце към града.
Глава единадесета
ТРОЙНАТА ЛЮБОВ
След като Бъкингам си замина, Дьо Гиш си въобрази, че целият свят му принадлежи.
Принцът нямаше ни най-малък повод да ревнува, а освен това кавалерът Дьо Л орен го владееше съвършено и принцът предостави на всички в дома пълна свобода.
Кралят, увлечен от принцесата, измисляше все нови развлечения, за да направи приятно пребиваването й в Париж, така че не минаваше и ден без празненство в Пале Роял или прием у принца.
Кралят се разпореди във Фонтенбло да бъде направена подготовка за приема на двора и всички се стараеха да попаднат в числото на поканените. Принцесата беше заета от сутрин до вечер. Езикът и перото й работеха без почивка. Разговорите й с Дьо Гиш ставаха все по-оживени, което често е предвестник на страстта.
Когато погледът става замислен при обсъждането на цвета на някакъв плат, когато цял час преминава в спорове за качеството или аромата на някаква саксия или цвете, естествено е, че думите от подобни разговори могат да бъдат чути от всички, но въздишките и жестовете са недостъпни за тях.
След като се наприказваше до насита с господин Дьо Гиш, принцесата си бърбореше с краля, който всеки ден я посещаваше акуратно. Времето минаваше в игри, съчиняване на стихове, всеки си избираше някакъв девиз, емблема. Тази пролет не беше само годишно време, тя беше младостта на народа, оглавяван от Людовик XIV. Кралят си съперничеше с всички по красота, младост и любезност. Той беше влюбен във всички красиви жени, дори и в съпругата си — кралицата.
При цялото си могъщество обаче в началото винаги беше срамежлив. Тази срамежливост го задържаше в границите на обикновената вежливост и нито една жена не можеше да се похвали, че е предпочетена пред другите. Можеше да се предскаже, че денят, в който той ще обяви своите предпочитания, ще стане изгрев на нова ера, но той мълчеше и господин Дьо Гиш, възползвайки се от това, оставаше крал на любовните интриги на целия двор.
Малко по малко той зае определено място в двора на принца, който го обичаше и се стараеше колкото може повече да го приближи до себе си. Затворен по природа, преди пристигането на принцесата той прекалено се усамотяваше, а след това не се отделяше от нея.
Всички наоколо бяха забелязали това, а най-вече злият му гений — кавалерът Дьо Лорен, към когото принцът беше прекалено привързан заради веселието му, макар че имаше зли помисли. Дьо Лорен засукваше мустак пред красавици с букет зад гърба твърде често. Но ето че виждайки Дьо Гиш да заема мястото му при принца, прибягна до крайна мярка. Той просто избяга, оставяйки принца в крайно недоумение.
Първия ден принцът почти не забеляза отсъствието му, защото Дьо Гиш беше тук и часовете на нощта и деня, които не беше посветил на принцесата, самоотвержено посвещаваше на принца.
На другия ден принцът, след като видя, че около него няма никой, попита за местонахождението на кавалера. Отговориха му, че никой не знае нищо.
Дьо Гиш, който беше прекарал цялата сутрин с принцесата в избиране на цветове и кройки, дойде да утеши принца. Следобед трябваше да се заеме с оценката на лалета и аметисти и Дьо Гиш отново отиде в стаята на принцесата.
Принцът остана сам. Беше време за тоалета му, той се чувстваше най-нещастният човек на света и отново попита дали някой не знае къде се намира Дьо Лорен.
— Никой нищо не знае за него — гласеше все същият отговор.
Тогава принцът, който не знаеше какво да прави от скука, тръгна, както си беше по халат, към жена си. Там той откри цяло сборище от младежи, които се смееха и си шепнеха по ъглите. На едно място група жени бяха заобиколили мъж и едва сдържаха смеха си, а на друго — Маникан и Маликорн бяха обсадени от Монтале, госпожица Дьо Тоне-Шарант и други девици.