Недалеч от тези групи седеше принцесата, а пред нея на колене Дьо Гиш беше изсипал върху дланите си бисери и скъпоценни камъни, които тя подбираше с тънките си бели пръсти.
В другия ъгъл се беше настанил китарист, който свиреше испанска сегидиля, любимата музика на принцесата, откакто младата кралица я пееше — с някакъв особено тъжен оттенък. Разликата беше само, че думите, които испанката произнасяше с трептящи върху ресниците сълзи, англичанката ги пееше с усмивка, позволяваща да се видят ослепително белите й зъби.
Този кабинет, натъпкан с младежи, беше едно изключително весело зрелище.
Влизайки, принцът беше поразен при вида на толкова хора, които се веселят без него. Овладя го такава завист, че той възкликна без да ще като дете:
— Какво става тук! Вие се забавлявате, а аз скучая оттатък самичък!
Всички утихнаха, както при гръмотевица млъква чуруликането на птиците.
Дьо Гиш моментално скочи на крака. Маликорн се скри зад полата на Монтале. Маникан се изправи и застана в церемониална поза. Китаристът скри китарата под масата и я покри с килима.
Единствено принцесата не се помръдна и усмихвайки се, отвърна на съпруга си:
— Нали си правите тоалета по това време!…
— А вие нарочно сте го избрали, за да се веселите — процеди през зъби принцът.
Това изречение послужи като сигнал за всеобщо бягство. Жените се разлетяха като ято изплашени птици. Китаристът се стопи като сянка. Маликорн, без да престава да се крие зад полата на Монтале, се вмъкна зад драпериите. Що се отнася до Маникан, той се притече на помощ на Дьо Гиш, който през цялото време стоеше около принцесата, и двамата храбро удържаха началния натиск. Графът беше твърде щастлив, за да се сърди на принца, но последният беше много ядосан на съпругата си.
Беше му нужен повод за кавга и за такъв му послужи изчезването на цялата тълпа, която се веселеше преди неговото идване.
— Защо всички се разбягаха, щом влязох? — обидено и надменно каза той.
Принцесата отвърна хладно, че когато се появява главата на къщата, всички от уважение се стараят да се държат по-далече.
Казвайки това, тя направи такава забавна физиономия, че Дьо Гиш и Маникан не можаха да сдържат смеха си. Принцесата се засмя също, а общото веселие заразително подейства и на самия принц, така че му се наложи да седне: когато се смееше, фигурата му губеше важността и достойнството си.
След като престана да се смее, той се разсърди още повече. Ядосваше го фактът, че не бе могъл да запази сериозния си вид.
Гледаше със зли очи към Маникан, без да смее да излее гнева си на Дьо Гиш.
При даден от него знак двамата излязоха от стаята. Принцесата, останала сама, започна тъжно да прехвърля перли, като мълчеше и не се смееше повече.
— Колко мило — наду се принцът, — посрещате ме като чужд.
Излезе ядосан до крайност.
На пътя му попадна Монтале, която беше дежурна в стаята пред кабинета на принцесата.
— Много е приятно да ви гледа човек, но само иззад вратата. Монтале направи дълбок реверанс:
— Не разбирам напълно какво иска да каже ваше височество.
— Повтарям, госпожице, че когато се смеете заедно с всички в стаята на принцесата, то всеки външен, ако не остане зад вратата, се оказва излишен.
— Разбира се, ваше височество не говори за себе си?
— Напротив, госпожице, казвам „излишен“ именно за себе си. Срещата, която ми устроихте, не беше много любезна. И още как! Именно по времето, когато при моята жена — тоест, в моя дом — свирят и се веселят и когато аз поискам да се развеселя, всички бягат!… Какво означава това? Вероятно в мое отсъствие става нещо много лошо…
— Но днес беше същото, както вчера и по-рано! — оправдаваше се Монтале.
— Нима? Значи всеки ден си хихикат така, както днес!…
— Разбира се, ваше височество.
— И всеки ден става едно и също?
— Едно и също, ваше височество.
— Всеки ден ли има такова дрънкане?
— Ваше височество, китарата беше само днес. Когато я няма, свирят на цигулка и на флейта. На жените е скучно без музика.
— Дявол да го вземе! А на мъжете?
— Какви мъже, ваше височество?
— Господин Дьо Гиш, господин Дьо Маникан и останалите.
— Но те са приближени на ваше височество.
— Да, да, права сте, госпожице.
Принцът се прибра в своята половина. Седна замислен в креслото, без дори да се погледне в огледалото.
— Къде може да е пропаднал Дьо Лорен? — каза той. До креслото стоеше лакей.