— Никой не знае къде е той, ваше височество.
— Пак този отговор!… Първият, който пак каже „не знам“, ще го уволня.
При тези думи на принца всички се разбягаха по същия начин, както когато бе влязъл при принцесата. Принцът побесня, ритна с крак някаква масичка, която се разлетя на парчета.
После тръгна към галерията и хладнокръвно хвърли на земята ваза от емайл, кехлибарена чаша и бронзов свещник. Вдигна се страшен шум. Отвсякъде тичаха хора.
— Какво ще заповяда ваше височество? — страхливо се реши да запита началникът на стражата.
— Занимавам се с музика — отвърна принцът, скърцайки със зъби.
Началникът на стражата изпрати да повикат придворния лекар. Преди да пристигне той, се появи Маликорн и доложи на принца:
— Ваше височество, кавалерът Дьо Лорен идва след мен. Принцът погледна Маликорн и се усмихна. Действително в стаята влезе кавалерът.
Глава дванадесета
РЕВНОСТТА НА ГОСПОДИН ДЬО ЛОРЕН
Херцог Орлеански извика от удоволствие, виждайки кавалера Дьо Лорен.
— Ах, колко се радвам! — каза той. — Откъде идвате? Всички казват, че сте пропаднали някъде.
— Да, ваше височество.
— Това някакъв каприз ли е?
— Каприз? Смея ли да капризнича, когато се намирам до ваше височество? Дълбокото уважение…
— Добре, да оставим уважението. Всеки ден ми доказваш обратното. Но аз ти прощавам. Защо изчезна?
— Защото не съм нужен на ваше височество.
— Как така?
— Около ваше височество има толкова интересни хора. Чувствах, че нямам сили да се състезавам с тях. Затова се отдалечих.
— Във всичко това няма нито капка здрав смисъл. Какви са тези хора, с които не искаш да се състезаваш? Гиш?
— Не споменавам имена.
— Но това са глупости! Какво ти пречи Гиш?
— Не съм казал това, ваше височество. Не ме насилвайте. Вие знаете, че Гиш е мой добър приятел.
— Тогава кой?
Кавалерът прекрасно знаеше, че любопитството се усилва както жаждата, когато отнемат протегнатата чаша.
— Искам да знам къде изчезна.
— Забелязах, че притеснявам…
— Кого?
— Принцесата.
— Как така? — учудено попита херцогът.
— Много просто. Може би нейно височество изпитва нещо като ревност, виждайки благоразположението, което проявявате към мен.
— Тя даде ли ти да разбереш това?
— Ваше височество, от известно време принцесата не разменя с мен дори и една дума.
— От колко време?
— Откакто господин Дьо Гиш й харесва повече от мен и тя започна да го приема по всяко време.
Херцогът се изчерви.
— По всяко време… Какво казахте, кавалере? — строго произнесе той.
— Виждате ли, ваше височество, вече си навлякох вашето неудоволствие. Така си и знаех.
— Работата не е в неудоволствието — вие употребявате странни изрази. В какво принцесата оказва предпочитание на Дьо Гиш пред вас?
— Аз млъквам — отвърна кавалерът с церемониален поклон.
— Напротив, настоявам да говорите. Ако заради това сте се отдалечили, значи сте много ревнив.
— Който обича, винаги е ревнив, ваше височество. Нима вие самият не благоволявате да ревнувате нейно височество? Нима вие самият няма да станете мрачен, ако постоянно виждате около нея някой, към когото тя показва явно предпочитание? А нали дружбата е същото чувство като любовта? Ваше височество понякога ми оказва великата чест да ме нарича свой приятел.
— Да, да… Ето пак говорите двусмислено. Знаете ли, кавалере, вие не умеете да разговаряте.
— Каква двусмисленост, ваше височество??
— Вие казахте: показва явно благоволение… Какво разбирате под благоволение?
— Нищо особено, ваше височество — каза кавалерът с възможно най-благия тон. — Например когато мъжът вижда, че жената кани при себе си някакъв мъж и го предпочита пред другите. Когато този мъж винаги се намира до възглавницата й или до вратата на каретата й. Когато краката на този мъж винаги са до роклята на тази жена. Когато двамата все се оказват един до друг, макар че според хода на разговора това съвсем не е нужно. Когато букетът на жената се оказва в еднакъв цвят с лентите на мъжа. Когато заедно се занимават с музика, сядат един до друг на вечеря, когато при появяването на мъжа разговорът им секва, когато човекът седмица преди това е бил съвършено равнодушен към съпруга, а внезапно се оказва най-добрият му приятел… тогава…
— Тогава… доизкажи се де!
— Тогава, ваше височество, струва ми се, че съпругът има право да ревнува. Но тези неща нямат никакво отношение към нашия разговор.
Принцът видимо се вълнуваше и вътрешно се бореше със себе си, докато накрая каза: