— Все пак вие не ми обяснихте защо избягахте. Сега ми заявихте, че не сте искали да притеснявате принцесата, като добавихте, че сте забелязали от нейна страна пристрастие към компанията на Дьо Гиш.
— Ваше височество, не съм казвал това!
— Не, казахте.
— Ако съм казал, то е защото не съм видял нищо особено.
— Значи все пак нещо сте видели?
— Ваше височество, поставяте ме в затруднено положение.
— Съвсем не, продължавайте. Ако говорите истината, защо ще се смущавате!
— Аз винаги говоря истината, ваше височество, но се колебая, когато трябва да повтарям това, което говорят другите.
— Да повтаряте? Значи все пак нещо се говори?
— Признавам, че е така.
— Кой?
Кавалерът изобрази негодувание.
— Ваше височество — каза той, — вие ме подхвърляте на истински разпит, като някакъв подсъдим… А всеки истински благородник се старае да забравя слуховете, които долитат до ушите му. Ваше височество иска да превърна празното дърдорене в цяло събитие.
— Обаче — извика принцът с досада — вие сте избягали заради слуховете, нали?
— Трябва да кажа истината. Казваха ми, че господин Дьо Гиш постоянно се намира в компанията на принцесата, това е всичко. Повтарям, това е най-невинното и напълно позволено развлечение. Не бъдете несправедлив, не стигайте до крайност, не преувеличавайте. Вас това не ви засяга.
— Как! Как да не ме засягат слуховете за постоянните посещения на Дьо Гиш при жена ми?
— Не, ваше височество, не. Каквото казвам на вас, бих го казал и на самия Дьо Гиш, до такава степен го считам невинен. Същото бих казал и на нея самата. Но вие разбирате от какво се страхувам? Страхувам се да не излезе, че съм ревнивец по задължение, по силата на вашата благосклонност към мен, докато аз ревнувам от приятелство към вас. Зная вашата слабост. Когато обичате, от нищо да не се интересувате освен от любовта си. Вие обичате принцесата. И може ли да не я обичате? Вижте в какво безизходно положение се оказах. Принцесата избра от вашите приятели най-красивия и най-привлекателния. Тя така ви повлия в негова полза, че вие започнахте да пренебрегвате останалите. Вашето пренебрежение е смърт за мен. Стига ми немилостта на нейно височество. Ето защо реших да отстъпя място на фаворита, на чието щастие завиждам, макар че изпитвам към него предишната дружба и възхищение. Кажете, може ли да се възрази против такива разсъждения? Нима моето поведение не може да се нарече поведение на добър приятел?
Принцът се хвана за главата и започна да роши косите си. Мълчанието трая достатъчно дълго, така че кавалерът можа да оцени въздействието на ораторското си изкуство. Накрая принцът каза:
— Слушай, кажи всичко, бъди откровен. Ти знаеш, че вече забелязах подобно нещо от страна на тоя луд Бъкингам.
— Ваше височество, не обвинявайте принцесата, иначе ще ви напусна. Как! Нима вие я подозирате!
— Не, не, кавалере, в нищо не подозирам моята жена. Но все пак… виждам… съпоставям…
— Бъкингам беше просто луд.
— Луд, за чието поведение ти ми отвори очите.
— Не, не — каза живо кавалерът, — не аз ви отворих очите, а Дьо Гиш. Не бива да бъркате.
Той се разсмя язвително, със смях, напомнящ съскане на змия.
— Е, да, ти каза само няколко думи. Гиш прояви повече настойчивост.
— И още как, мисля аз! — продължи кавалерът със същия тон.
— Той отстояваше светостта на олтара и домашното огнище.
— Какво? — заплашително произнесе принцът, възмутен от тази насмешка.
— Разбира се. Нима на господин Дьо Гиш не принадлежи първото място във вашата свита?
— С една дума — каза с известно успокоение принцът, — тази страст на Бъкингам е била забелязана?
— Разбира се.
— Е, добре! А страстта на господин Дьо Гиш също ли се забелязва от всички?
— Ваше височество, вие пак грешите. Никой не е казвал, че господин Дьо Гиш изгаря от страст.
— Е, добре, добре!
— Вие виждате сам, ваше височество, че беше сто пъти по-добре да ме оставите в моето уединение, отколкото да се раздухват разни нелепи подозрения, които принцесата с право ще счита за престъпление.
— Какво трябва да се прави според теб?
— Не трябва да се обръща никакво внимание на тези нови епикурейци. Тогава всички слухове постепенно ще затихнат.
— Ще видим, ще видим.
— Време имаме много, а опасността е нищожна. Главното за мен е да не загубя вашето приятелство. За друго не искам и да мисля.
Принцът поклати глава, сякаш искаше да каже: „Ти не желаеш да мислиш за нищо, а аз съм затрупан от грижи.“
Дойде време за обяд и принцът изпрати да повикат принцесата. Донесоха му отговор, че нейно височество няма да слезе на масата, а ще обядва в кабинета си.