— Вината е моя — каза принцът. — Показах се ревнивец и сега ми се сърдят.
— Ще обядваме сами — въздъхна кавалерът. — Жалко за Дьо Гиш.
— Гиш няма дълго да се сърди. Той е добър.
— Ваше височество — изведнъж каза кавалерът, — дойде ми една добра идея. По време на нашия разговор, изглежда, разстроих ваше височество. Значи аз трябва да уредя всичко. Ще потърся графа и ще го доведа.
— Каква добра душа имаш, кавалере.
— Така го казахте, сякаш много сте учуден от това.
— Колко си злопаметен.
— Може би, но все пак си признайте, че умея да изглаждам причиненото от мен зло.
— Да, признавам.
— Ваше височество, ще благоволите ли да ме почакате няколко минути?
— Добре, върви… Дотогава ще премеря някои нови костюми.
Кавалерът излезе, събра слугите и им даде разпореждания. Всички тръгнаха нанякъде. Остана само един камердинер.
— Върви да разбереш дали Дьо Гиш не е при принцесата. Можеш ли да го направиш?
— Много лесно, ваша милост. Ще попитам Маликорн, а той ще узнае от госпожица Монтале. Няма смисъл да разпитваме, цялата прислуга на господин Дьо Гиш се разотиде, тя сигурно знае, но с нея е тръгнал и той самият.
— Все пак разузнай по-добре.
Не бяха минали и десет минути, когато камердинерът се върна. Той извика господаря си с тайнствен вид на черната стълба и го заведе в някаква стаичка с прозорец към градината.
— Какво има? — попита кавалерът. — Защо са тези предпазни мерки?
— Погледнете под онзи кестен.
— Е?… Ах, боже мой, това е Маникан… Какво чака той? — Сега ще видите. Минутка търпение. Виждате ли сега?
— Виждам… един, двама… четирима музиканти с инструменти, а зад тях самият Дьо Гиш. Но какво прави той тук?
— Чака да отворят вратата към стълбата на придворните дами. Тогава ще се качи при принцесата и тя ще има за обяд нова музика.
— Това е прекрасно, че го казваш.
— Така ли мислите, ваша милост?
— Господин Маликорн ли ти го каза?
— Той самият.
— Значи той те обича?
— Той обича негово височество принца.
— Защо?
— Иска да постъпи на служба при него.
— Дявол да го вземе, ще трябва да го приемем. Интересно, колко ти е дал за това?
— Тайна! Но тя може да бъде продадена, ваша милост.
— Плащам ти за нея сто пистола. Дръж!
— Благодаря, ваша милост! Вижте, вратата се отваря и една жена пуска музикантите.
— Това Монтале ли е?
— По-тихо, господине, не произнасяйте на висок глас това име. Да кажеш Монтале е все едно да кажеш Маликорн. Ако не си добре с единия, няма да си добре и с другия.
— Добре. Нищо не съм видял.
— А аз нищо не съм получавал — каза камердинерът, прибирайки кесията.
След като се убеди, че Дьо Гиш влезе при принцесата, Дьо Лорен се върна при принца, който беше успял да се облече великолепно и сияеше целият.
— Казват — извика кавалерът, — че кралят е избрал слънцето за свой герб. Всъщност той подхожда повече на вас.
— Какво става с Гиш? — попита принцът.
— Няма го! Избягал е, изпарил се е. Сигурно вашата сутрешна постъпка го е изплашила. Никъде го няма.
— Дявол да го вземе, този празноглавец е способен да се качи на коня и да се прибере в имението си. Бедният младеж! Нищо, ще го повикаме обратно. Хайде да обядваме.
— Почакайте, ваше височество, днес е такъв ден, че в главата ми се раждат разни щастливи мисли. Ето сега имам една нова.
— Каква?
— Принцесата ви се сърди. И е права. Трябва с нещо да я зарадвате. Идете при нея да обядвате.
— Но тя може да го вземе за слабост!
— Каква слабост! Това е доброта! Принцесата тъжи, рони сълзи в чинията си. Очите й са зачервени, а съпругът не трябва да разплаква жена си.
— Но аз наредих да сервират тук.
— Какво от това, ваше височество! Тук ще умрем от скука. Сърцето ми не може да понесе, че принцесата там е сама. Вие също няма да се чувствате добре, макар че си придавате суров вид. Вземете ме и мен. Ще бъде прелестно. Обзалагам се, че ще се повеселим. Тази сутрин вие сте се провинили.
— Кавалере, кавалере! Лош съвет ми даваш!
— Давам ви добър съвет. Още повече, че сега сте неотразим. Така ви отива лилавият костюм, обшит със злато. Вашата външност ще учуди принцесата повече, отколкото постъпката ви. Вие ще я очаровате. Хайде, решавайте се!
— Ти ме убеди.
Принцът тръгна с кавалера към половината на принцесата. Дьо Лорен успя да прошепне на ухото на лакея:
— Постави хора при запасния изход. Никой да не може да избяга! По-живо!
Той влезе в приемната на принцесата зад гърба на херцога.
Лакеите искаха да доложат за пристигането им, но кавалерът каза с усмивка:
— Не докладвайте. Негово височество иска да бъде изненада.