Чувайки смеха й, той се успокои и сам се засмя.
Ана го взе за ръка и весело каза:
— Знаете ли, ужасно се гордея, че съм испанка.
— Защо, ваше величество?
— Защото испанките са по-добри от англичанките.
— Не ви разбирам.
— Кажете, откакто сте се оженили, случвало ли ви се е да упреквате кралицата?
— Нито веднъж.
— А мина доста време от сватбата ви. Вашият брат е женен от две седмици…
— И какво?
— Вече втори път се оплаква от принцесата.
— Как, пак ли Бъкингам?
— Не, сега Гиш.
— Значи принцесата е голяма кокетка.
— Боя се, че е така.
— Бедното братче!
— Виждам, че прощавате кокетството.
— Когато става въпрос за принцесата, прощавам, тъй като по природа тя не е кокетлива.
— Може би, но вашият брат от това губи ума си.
— Какво иска?
— Кани се да удави Гиш.
— Колко жестоко!
— Не се смейте. Той действително е отчаян. Измислете нещо.
— С удоволствие ще направя всичко, за да спася Гиш.
— Ако ви чуе брат ви, ще направи заговор против вас, както чичо ви против баща ви.
— Не, Филип ме обича и аз го обичам. Няма да се караме с него. Но какво ще стане?
— Трябва да забраните на принцесата да кокетничи, а на Гиш да я ухажва.
— Само това! Брат ми има много високо мнение за кралската власт… шега ли е да промениш характера на жена! На мъж както и да е…
— Какво мислите да правите?
— Гиш е благоразумен човек. Ще го убедя сам.
— А принцесата?
— С нея ще бъде по-трудно. Тук думите не са достатъчни. Ще трябва да съчиня цяла проповед.
— Трябва да се побърза.
— Обещавам да направя всичко възможно. Но днес следобед има репетиция на балета. Може да се възползвам.
— Ще проповядвате, танцувайки?
— Да, майко.
— Обещавате ли да я върнете в правия път?
— Ще изкореня ереста с убеждение или с огън.
— На добър час! Само не ме намесвайте в тази работа. Принцесата не би ми простила за нищо на света. Аз съм свекърва и трябва да съм в добри отношения със снаха си.
— Госпожо, кралят ще поеме всичко върху себе си. Знаете ли, аз размислих. По-добре да ида сега и да поговоря с нея.
— Това е прекалено тържествено.
— Какво от това? За проповедта е нужна тържественост. Цигулките могат да заглушат половината от доводите ми. Освен това трябва да попреча на брат ми да осъществи свирепите си замисли. Принцесата у дома ли е?
— Мисля, че да.
— Какви са главните точки на обвинението?
— С две думи: вечно музика… постоянни посещения на Гиш… Подозрение, че се крият от съпруга…
— Доказателства?
— Никакви.
— Добре. Тръгвам.
Кралят прецени в огледалото своя параден костюм и бледото си лице, по-красиво от всякога.
— Принцът пак ли се сърди и се крие?
— Да, огънят и водата не бягат така стремително един от друг, както тези двамата.
— Майко, целувам ви ръцете, най-красивите във Франция.
— Желая ви успех, господине… Бъдете миротворец.
— Аз не прибягвам до пратеници, значи ще успея — отвърна Людовик.
Той излезе със смях и през цялото време оправяше ту костюма, ту перуката си.
Глава четиринадесета
ПОСРЕДНИКЪТ
Когато кралят се появи у принцесата, всички усетиха най-голямо безпокойство. Надвисваше буря и Дьо Лорен, сновейки из групата придворни, с оживление и радост виждаше и оценяваше първите й признаци. Както предвещаваше Ана Австрийска, присъствието на краля придаде на събитието тържествен характер.
В тези времена, през 1662 година, скарването между брата на краля и съпругата му и намесата на краля в семейните работи бяха немаловажно събитие. Не беше за учудване, че най-смелите хора, които бяха около Дьо Гиш, се разбягаха в ужас на всички страни. Самият граф, поддал се на общата паника, се уедини в дома си.
Колкото и да беше зает кралят с предстоящата задача, това не му попречи да огледа с око на познавач двата реда млади красиви придворни дами, които се бяха построили в галерията и скромно бяха свели очи пред него.
Всички се изчервяваха, почувствали върху себе си кралския поглед. Само една от тях, с дълги копринени коси и нежна кожа, побледня и се олюля, макар че приятелката й я подпираше с лакът. Беше Ла Валиер, която, подкрепена по този начин от Монтале, вече не страдаше от липса на храброст.
Кралят се огледа неволно. Всички глави, които се бяха изправили, веднага се сведоха. Само русата главичка на Дьо ла Валиер остана изправена. Сякаш всичките й сили се бяха изчерпали.
Влизайки при принцесата, Людовик я завари полулегнала на възглавниците. Тя стана и направи дълбок реверанс, измърморвайки няколко думи за честта, която й оказват. След това седна, но явно беше, че слабостта и безсилието, което показваше, са изкуствени, тъй като по бузите й играете очарователна руменина, а очите й, леко зачервени от пролетите неотдавна сълзи, заблестяха още по-силно.