Действително, след мускетаря се показаха Дьо Вард и Маникан. След тях идваха учудените Дьо Гиш и Бъкингам, които не разбираха какво искат от тях. Последен влезе Раул с неколцина придворни. Той забеляза графа и застана до него.
Д’Артанян прие гостите си колкото се може по-любезно. Извинявайки се пред всеки от тях за причиненото безпокойство, той се обърна към Дьо Вард, който въпреки самообладанието си не можеше да скрие своето смесено с тревога учудване.
— Уважаеми господине — започна Д’Артанян, — сега, когато не сме в кралския дворец и можем да говорим високо, без да нарушаваме приличието, искам да ви съобщя защо се осмелих да ви поканя заедно с всички тези господа. Узнах от граф Дьо ла Фер, мой приятел, че разпространявате за мен оскърбителни слухове. Казаха ми, че сте ме считали за свой смъртен враг на основание, че съм бил враг на вашия баща.
— Това е истина, уважаеми господине, казвал съм това — отвърна Дьо Вард и бледността му се смени с леко изчервяване.
— И така, вие ме обвинявате в престъпление или в подлост? Моля ви по-точно да формулирате вашето обвинение.
— Пред свидетели ли, уважаеми господине?
— Разбира се, че пред свидетели. Виждате, че нарочно съм ги избрал за съдии в това дело на честта.
— Вие не цените моята деликатност, господине. Аз ви обвинявах, вярно е, но подробностите за своето обвинение държах в тайна. Задоволявах се с това, да изразя омразата си пред хора, които не можеха да не ви разкажат за нея. Вие не взехте предвид моята сдържаност, макар че бяхте заинтересован от моето мълчание. Къде остана обичайното ви благоразумие, господин Д’Артанян?
Д’Артанян започна да хапе мустаците си.
— Уважаеми господине — каза той, — вече имах честта да Ви помоля да формулирате по-точно обвинението, дето ми отправяте.
— На глас ли?
— Разбира се.
— Дори ако става въпрос за срамна постъпка?
— Непременно.
Свидетелите на тази сцена започнаха тревожно да се споглеждат, но след като видяха, че Д’Артанян не проявява никакво вълнение, се успокоиха.
Дьо Вард запази мълчание.
— Говорете, уважаеми господине — помоли мускетарят. — Нали виждате, всички чакат.
— Добре, слушайте. Моят баща обичаше една жена, една благородна жена, и тя обичаше баща ми.
Д’Артанян и Атос се спогледаха. Дьо Вард продължи:
— Господин Д’Артанян се сдобива с писмо, в което се определя среща, и преоблечен се явява вместо този, когото очакват. После се възползва от тъмнината…
— Това е вярно — потвърди Д’Артанян. В стаята се чуха леки упреци.
— Да, извърших тази лоша постъпка. Длъжен бяхте да добавите, уважаеми господине, след като сте толкова безпристрастен, че по времето, когато ставаха тези събития, аз нямах още двадесет и една година.
— Въпреки това тази постъпка е срамна — каза Дьо Вард. — За пълнолетен благородник такава неделикатност е непростима.
Този път в стаята шумът означаваше учудване и дори съмнение.
— Действително, това беше лоша постъпка — съгласи се Д’Артанян. — Без да дочакам упреците на господин Дьо Вард, аз сам горчиво се упреквах за нея. С течение на времето станах по-разумен и по-честен и изкупих своята вина с безкрайни съжаления. Обръщам се към вашия съд, господа. Това се случи през 1626 година, в такива времена, за които, господа, знаете само по разкази. Времена, когато любовта беше невзискателна и не избираше средствата, а съвестта не служеше както сега за източник на мъки и радости. Ние бяхме млади бойци, вечно в сражения, вечно с извадена шпага. Всяка минута ни заплашваше смърт. Войната ни направи груби, а кардиналът ни караше да бързаме. С две думи, аз се разкаях за своята постъпка, нещо повече — и досега се разкайвам за нея, господин Дьо Вард.
— Това е разбираемо, господине, такава постъпка не може да не предизвика разкаяние. Въпреки това вие погубихте тази жена. Тази, за която говорите, не можа да понесе срама и обидите и избяга от Франция. Оттогава никой не знае какво е станало с нея.
— Вие грешите — мрачно се усмихна граф Дьо ла Фер, протягайки ръка към Дьо Вард, — виждали са я, уважаеми господине. Сред нас дори има хора, които ще я познаят по моето описание. Това беше двадесет и пет годишна слаба и бледа блондинка, която беше омъжена в Англия.
— Омъжена? — попита Дьо Вард.
— Нима не знаехте това? Виждате ли, ние по-добре сме осведомени. А знаете ли, че я наричаха обикновено миледи, без да прибавят към тази титла никакво име?
— Да, господине, знам това.
— Боже мой! — прошепна Бъкингам.
— И така, тази жена, родом от Англия, се върна там, след като три пъти устройваше заговори срещу господин Д’Артанян! Според вас е била права? Съгласен съм, господин Д’Артанян я беше оскърбил. Но не беше хубаво, че в Англия тази жена съблазни един млад човек, наричащ се Фелтън и намиращ се на служба при лорд Уинтър. Защо побледняхте, милорд Бъкингам? Очите ви горят от гняв и скръб. В такъв случай завършете тази история, милорд, и кажете на господин Дьо Вард коя беше тази жена, поставила нож в ръката на убиеца на вашия баща.