— Повярвайте ми, сестро, съвсем не аз отдалечих херцог Бъкингам… Той ми е много симпатичен.
— Не вие? — ловко подхвана принцесата. — Толкова по-добре!
Тя така съумя да подчертае думите по-добре, сякаш искаше да каже по-зле. Настъпи дълго мълчание.
След това принцесата отново заговори:
— И така, господин Бъкингам замина… сега знам защо е бил отдалечен и от кого… струваше ми се, че най-после ще настъпи спокойствие, но не… принцът намира нов предлог. И ето…
— И ето — оживено каза кралят, — появява се друг. Неща съвсем естествени. Вие сте красива и винаги ще бъдете обичана.
— В такъв случай — извика принцесата, — около мен винаги ще бъде пустиня. О, аз знам, че това искат и това ми готвят. Но не, предпочитам да се върна в Лондон. Там ме познават и ценят. Там няма да се страхувам, че моите приятели ще бъдат наричани мои любовници. Ха, какво недостойно подозрение! Принцът загуби в моите очи целия си престиж, след като видях в него тиранина.
— Престанете, успокойте се! Цялата вина на моя брат е в това, че ви обича.
— Обича ме? Принцът ме обича? Ах, господарю!… Хенриета гръмко се разсмя.
— Принцът никога няма да обикне жена! — каза тя. — Принцът прекалено много обича себе си. Не, за мое голямо нещастие, принцът принадлежи към най-лошия вид ревнивци: той ревнува, без да обича.
— Признайте си — каза кралят, който чувстваше явна възбуда от този вълнуващ разговор, — признайте си, че Гиш ви обича.
— Ах, господарю, аз наистина не знам!
— Вие трябва да сте го видели. Влюбеният винаги се издава.
— Господин Дьо Гиш с нищо не се е издал.
— Сестро, сестро, твърде усърдно защитавате господин Дьо Гиш.
— Аз? Бог да ви е на помощ, господарю, остава само и вие да започнете да ме подозирате.
— Не, не, принцесо — живо възрази кралят, — не се огорчавайте, не плачете! Успокойте се, моля ви.
Тя плачеше и по ръцете й се стичаха едри сълзи. Кралят започна да ги изсушава с целувки.
Принцесата го погледна толкова тъжно и нежно, че Людовик беше улучен право в сърцето.
— Значи не изпитвате никакви чувства към Дьо Гиш? — попита той с безпокойство, което никак не подхождаше на ролята му на посредник.
— Никакви, абсолютно никакви.
— Значи, мога да успокоя брат си.
— Ах, господарю, той с нищо не може да бъде успокоен. Не му вярвайте, че ревнува. Той просто се е наслушал на лоши съвети. Характерът му е такъв. Неспокоен.
— Когато нещата ви засягат, нормално е да бъдете неспокоен. Принцесата наведе очи и замълча. Кралят също. Той все още държеше ръката й.
Както се стори на двамата, това мълчание трая цяла вечност.
Принцесата внимателно освободи ръката си. Тя беше уверена в победата. Битката беше спечелена.
— Принцът се оплаква — плахо каза кралят, — че вие предпочитате компанията на другите пред неговата.
— Господарю, принцът само се гледа в огледалото и заедно с кавалера Дьо Лорен измисля интриги против жените. Наблюдавайте го сам, господарю.
— Добре, ще го наблюдавам. Но какъв отговор да му предам?
— Отговор? Моето заминаване!
— Пак повтаряте тази дума! — невнимателно възкликна кралят, сякаш десетминутният разговор задължително трябваше да промени намеренията на принцесата.
— Господарю, аз не мога да бъда щастлива тук! — каза тя. — Господин Дьо Гиш пречи на принца. Какво, и него ли ще изгонят?
— Ако е необходимо, защо не? — каза с усмивка Людовик XIV.
— А след господин Дьо Гиш… за когото ще съжалявам, предупреждавам ви, господарю…
— Ще съжалявате за него?
— Няма съмнение. Той е любезен, различен е, отнася се към мен приятелски.
— Знаете ли, ако брат ми ви слушаше — каза леко засегнат кралят, то аз не бих се заел да ви помирявам, дори не бих опитал.
— Господарю, можете ли да попречите на принца да ме ревнува от първия срещнат? А господин Дьо Гиш съвсем не е първият срещнат.
— Пак! Предупреждавам ви, че и аз като добър брат ще се изпълня с предубеждение към господин Дьо Гиш.
— Ах, господарю, ах! — каза принцесата. — Умолявам ви, не се заразявайте нито от симпатиите, нито от предубежденията на принца. Останете си крал. Така ще бъде по-добре за всички.
— Вие сте очарователна присмехулница, сестро, и аз разбирам защо дори тези, на които се смеете, ви обожават.
— Затова ли, господарю, вие, когото избрах за свой защитник, се каните да преминете на страната на моите преследвачи?
— Аз? Ваш преследвач! Опазил ме бог!