Вечерта всички придворни се събраха на репетицията на балета.
В това време бедният Дьо Гиш имаше няколко посетители. От един той се боеше. Това беше кавалерът Дьо Лорен. Видът му беше съвсем успокояващ. По неговите думи принцът се намирал в прекрасно настроение, така че можело да се мисли, че на съпружеския хоризонт няма ни най-малко облаче. И въобще принцът съвсем не е злопаметен. Както каза с лека ръка кавалерът Дьо Лорен, от едно време се е считало, че от двамата синове на Людовик XIII принцът е този, който е наследил характера на баща си — нерешителен, колебаещ се, с пориви на доброта от време на време, лош в основата си, но безвреден за приятелите си.
Дьо Лорен ободряваше Дьо Гиш, като се опитваше да му докаже, че принцесата скоро ще надделее над съпруга си, а който има влияние върху нея, ще може да влияе и върху принца.
Дьо Гиш, който беше предпазлив и недоверчив човек, отвърна:
— Възможно е, кавалере, но аз считам принцесата за много опасна.
— С какво?
— Тя е забелязала, че принцът не се увлича много по жените…
— Това е вярно — смеейки се, каза кавалерът Дьо Лорен.
— Затова принцесата може да избере първия срещнат, за да възбуди ревност у мъжа си и да си го възвърне.
— Каква дълбока мисъл! — възкликна кавалерът.
— Но колко е вярна! — каза Дьо Гиш.
И единият, и другият не казваха това, което мислеха. Дьо Гиш, обвинявайки принцесата, мислено й искаше прошка. Кавалерът се учудваше от дълбочината на мисълта на Дьо Гиш и го влечеше към пропастта.
Тогава Дьо Гиш направо го запита какви последствия е имало от сцената сутринта и особено от сцената по време на обеда.
— Вече ви казах, всички се смяха, а принцът най-много.
— Но на мене ми казаха, че принцесата е била посетена от краля.
— Какво чудно има? Само принцесата не се смееше и кралят отиде да я развесели.
— И какво?
— Нищо не се е променило, всичко е както обикновено.
— Ще има ли репетиция на балета тази вечер?
— Разбира се.
— Уверен ли сте в това?
— Напълно.
В този момент в стаята със загрижен вид влезе Раул. Виждайки го, кавалерът, който изпитваше към него, както към всеки благороден човек, тайна омраза, стана от мястото си.
— И така, значи ме съветвате?… — обърна се Дьо Гиш към кавалера.
— Съветвам ви да спите спокойно, скъпи графе.
— А аз ще ви дам съвсем противоположен съвет, Дьо Гиш каза Раул.
— Какъв, приятелю?
— Да възседнете коня и да заминете в едно от вашите имения. А там можете да последвате съвета на кавалера и да спите колкото искате.
— Как да замине? — възкликна Дьо Лорен, преструвайки се на учуден. — Защо му е на Дьо Гиш да заминава?
— Защото вие не може да не знаете, че всички само за това говорят, за сцената, която се е разиграла между принца и Дьо Гиш.
Графът побледня.
— Никой нищо не говори — отвърна кавалерът, — никой. Вие лошо сте осведомен, господин Дьо Бражелон.
— Напротив, уважаеми господине, много добре съм осведомен и давам на Дьо Гиш приятелски съвет.
По време на този спор обърканият до известна степен граф поглеждаше ту единия, ту другия си съветник. Той инстинктивно чувстваше, че в този момент се разиграва нещо, което ще окаже влияние върху него за цял живот.
— Не е ли истина — обърна се кавалерът към Дьо Гиш, — не е ли истина, че сцената не беше чак толкова бурна, колкото си мисли господин Дьо Бражелон, който впрочем не присъстваше?
— Работата не е в това — настоя Раул, — дали е била бурна или не, тъй като аз не говоря за самата сцена, а за последствията от нея. Знам, че принцът е заплашвал, и знам, че принцесата е плакала.
— Принцесата е плакала? — извика Дьо Гиш, пляскайки с ръце.
— Така ли! — смеейки се, подхвана кавалерът. — Такива подробности не са ми известни. Явно вие по-добре от мен сте информиран, господин Дьо Бражелон.
— Именно защото съм по-добре информиран, кавалере, настоявам Дьо Гиш да замине.
— Извинете, че ви противореча, господин виконт, но още веднъж ви повтарям, че от това заминаване няма никаква нужда.
— Заминаването е необходимо.
— Почакай! Защо пък изведнъж да заминавам?
— А кралят? Кралят?
— Кралят? — възкликна Дьо Гиш.
— Предупреждавам те, че кралят е взел присърце тази работа.
— Стига! — успокояващо каза кавалерът. — Кралят обича Дьо Гиш и особено неговия баща. Помислете, ако графът замине, това ще изглежда като признание, че действително е заслужил порицание. Ако човек се крие, значи е виновен или се страхува.