— Вие забравяте, че ви виждат — каза Арамис.
— Наистина, монсеньор — гасконците се засрамиха от своята слабост. — Заповядайте, монсеньор, готови сме да дадем за вас живота си!
— Ще почакаме — промълви Арамис. — Нима не е ясно, че ако опитаме да се скрием, както вие сами казахте, ще ни потопят!
— Но може би благодарение на тъмнината все пак ще успеем да се измъкнем незабелязано.
— О — каза Арамис, — те не може да нямат гръцки огън и няма да ни позволят да се изплъзнем.
Почти веднага, сякаш за да потвърди думите на Арамис, на кораба се издигна бавно нов облак дим, от средата на който излетя огнена стрела. Тя описа стръмна дъга и падна във водата, но въпреки това продължи да гори, осветявайки пространството в диаметър четвърт левга. Бретонците се спогледаха в ужас.
— Виждате ли — каза Арамис, — казах, че все пак е по-добре да почакаме да дойдат.
Моряците оставиха веслата и лодката спря, поклащайки се върху гребена на вълните. Стана съвсем тъмно. Корабът продължи да се приближава. С настъпването на тъмнината сякаш удвояваше бързината си. От време на време изхвърляше през борда струя от страшния гръцки огън, който падаше насред океана с ослепителен пламък. Най-после корабът приближи на разстояние мускетен изстрел. На палубата му в пълен състав се бе построил екипажът, въоръжен до зъби. До топовете бяха застинали канонири със запалени фитили. Като че ли корветата щеше да се сражава поне с фрегата, а не с лодка с четирима бегълци.
— Предайте се! — извика в рупора капитанът на кораба. Бретонците погледнаха към Арамис. Арамис кимна с глава.
Ив закачи на дългата кука бял парцал, който се развя на вятъра. От кораба отново хвърлиха ракета. Тя падна на двадесет крачки от лодката и я освети по-ярко от слънчев лъч в разгара на деня.
— При съпротива — предупреди капитанът — ще стреляме! Войниците вдигнаха мускетите за стрелба.
— Но нали се предаваме! — извика Ив.
— Вашият живот, приятели мои, не е заплашен от нищо. Заповедта се отнася единствено до господин Дербле.
Арамис трепна. За миг погледът му сякаш искаше да премери дълбочината на океана, чиято повърхност беше осветена от последните отблясъци на гръцкия огън.
— Чувате ли, монсеньор? — попитаха бретонците.
— Да.
— Какво ще правим?
— Приемайте условията.
— А вие, монсеньор?
Арамис се наведе през борда на лодката, потопи пръстите си в зеленикавата вода, усмихна й се като на близък приятел.
— Приемаме условията ви — казаха бретонците, — но какви са гаранциите, че ще спазите условията?
— Имате думата на френски благородник — отвърна офицерът. — Кълна се в званието си и името си, че животът на всички с изключение на господин Дербле е в безопасност. Аз съм лейтенант от кралския флот и капитан на фрегатата „Помона“. Името ми е Луи Констан дьо Пресини.
Арамис, който наполовина се беше надвесил през борда, изведнъж с рязко движение вдигна глава. Изправи се в цял ръст и с нова светлина в очите и усмивка на уста произнесе, сякаш даваше заповед:
— Подайте трапа, господа.
Това беше направено. Хващайки се за въжените перила на трапа, Арамис се изкачи първи на фрегатата. Моряците, които очакваха да прочетат страх по лицето му, бяха неприятно учудени, когато той с уверена крачка се отправи към капитана и гледайки внимателно към него, му направи тайнствен знак с ръка. Офицерът побледня, трепна и наведе глава.
Без да каже нито дума, Арамис поднесе лявата си ръка към очите на капитана и му показа скъпоценния камък на пръстена, който украсяваше безименния пръст на лявата му ръка. Този жест на прелата беше изпълнен със студено, безмълвно и високомерно величие, сякаш той бе император, който протяга ръка за целувка на поданик. Офицерът повдигна за миг глава и я наведе с израз на дълбоко уважение. После, протягайки ръка към кърмата, където беше неговата каюта, се отстрани, за да направи път на Арамис.
Тримата бретонци, които се изкачиха след епископа на кораба, се спогледаха учудено. Целият екипаж пазеше мълчание. След пет минути капитанът извика помощника си и му заповяда да вземе курс към Корон. Докато се изпълняваше тази заповед, Арамис отново се появи на палубата и седна до самия борд. Настъпи нощта. Той продължаваше да гледа в посока на Белил. Ив приближи до капитана на фрегатата, който беше заел отново поста си на командния мостик, и попита тихо:
— Накъде плаваме, капитане?
— Съгласно желанието на монсеньора — отвърна офицерът.
Арамис прекара нощта на палубата, облегнат на борда. Когато на сутринта се приближи до него, Ив реши, че нощта е била доста влажна, тъй като дървото, на което си почиваше главата на епископа, беше мокро като от роса.