— Какво каза кралят? — попита капитанът.
— Каза: „добре“.
— „Добре“? — избухна д’Артанян. — Значи приема оставката ми? Отлично! Ето че и аз съм свободен! Вече съм обикновен гражданин и като такъв ви казвам до скоро виждане, господин Дьо Лион! Сбогом, замък, сбогом, коридор, сбогом, приемна на краля! Гражданинът ви приветства и най-после може да си отдъхне свободно!
Д’Артанян изскочи на стълбите, същите, където беше открил парченцата от писмото на Гурвил до Фуке. Няколко минути по-късно влизаше в странноприемницата, където беше наел стая, както всички висши военни чинове, разквартирувани в замъка. Вместо да се съблече обаче, прегледа пистолетите си, изсипа наличните си пари в голяма кожена кесия, изпрати да доведат конете му и даде разпореждане да се приготвят за заминаване към Ван, където искаше да стигне преди настъпването на нощта. Всичко бе изпълнено съгласно желанието му. Но когато в осем часа се канеше да яхне коня си, пред странноприемницата се появи господин Дьо Девър с дванадесет гвардейци. Д’Артанян ги забеляза, но се престори, че не е видял нищо, продължи да се намества на седлото. Дьо Девър се приближи.
— Господин д’Артанян, изглежда се каните да пътувате?
— Да, дори съм вече на коня.
— Добре, че ви заварих!
— Търсите ли ме?
— Боже мой… да!
— Басирам се, че ме търсите по заповед на краля! Както аз преди два-три дни търсех господин Фуке!
— О!
— Нима ще се церемоните с мен? Излишни грижи! Кажете веднага, че ме арестувате.
— Да ви арестувам? Боже мой, не!
— Защо в такъв случай се явявате при мен с дванадесет конници?
— Но това е моят патрул!
— Не е лошо! И покрай този патрул ме вземате със себе си?
— Не ви вземам, а ви посрещам и ви моля да дойдете с мен при краля.
— Прекрасно! — насмешливо каза д’Артанян. — Значи кралят е свободен от служебни дела? Да вървим. Арестуваните трябва да вървят между първите шест и вторите шест конвойни!
— Но тъй като аз не ви арестувам, вие можете да вървите където си изберете.
— От ваша страна, господине, това е много любезно и вие сте прав. Ако трябваше да яздя с патрул около вашата квартира, щях също да бъда учтив с вас. Мога да ви уверя в това. Сега ми окажете една услуга. Какво иска от мен кралят?
— Кралят е бесен!
— Но след като кралят е изпаднал в ярост, той ще се опита да се успокои. И сигурно ще ме изпратят да правя компания на господин Фуке! Дявол го взел! Господин Фуке е порядъчен човек. Ние ще се разберем с него, кълна се!
— Ето че пристигнахме — каза Дьо Девър. — За Бога, капитане, запазете спокойствие!
— Колко сте любезен, господине! — усмихна се д’Артанян, гледайки Дьо Девър в лицето. — Казваха ми, че искате да присъедините моите мускетари към вашите гвардейци, и моментът е много подходящ.
— Опазил ме Бог да се възползвам от него. Ако аз заема вашето място след вашия арест…
— Значи признавате, че сте ме арестували?
— Не, не…
— Добре, нека бъде по вашему — посрещнали… Ако заемете моето място, след като сте ме посрещнали с патрула…
— Вашите мускетари при първата учебна стрелба ще ме застрелят по погрешка…
— Не отричам това. Те доста ме обичат…
Дьо Девър помоли капитана да мине напред, като го поведе към кабинета, където кралят очакваше мускетаря. Тук те спряха. Девър застана зад гърба на колегата си. Чуваше се ясно как кралят разговаря с Колбер. Така преди няколко дни Колбер слушаше от преддверието разговора на краля с д’Артанян. Гвардеиците на Дьо Девър останаха пред замъка и из фада плъзнаха слухове, че капитанът на мускетарите е арестуван. Мускетарите на д’Артанян се развълнуваха, като чуха това. Всичко напомняше доброто старо време на Л юдовик XIII и Дьо Тревил. Събираха се групи разтревожени хора. Мускетарите се тълпяха пред стълбата. От двора се чуваше ропот, който стигаше до горните етажи на замъка.
Дьо Девър беше очевидно разтревожен. Без да спира, той наблюдаваше гвардеиците, засипвани с въпроси от развълнуваните мускетари. Гвардеиците се построиха и се отместиха встрани. Те също започнаха да проявяват безпокойство. Естествено д’Артанян се вълнуваше много по-малко от Дьо Девър. Влизайки в приемната, той седна до прозореца и наблюдаваше с орловия си поглед всичко, което ставаше в двора, без да помръдне дори вежда. От него не убягна вълнението, обхванало мускетарите при слуха за арестуването му от гвардеиците. Той предугаждаше момента, в който ще избухне взривът, а предвижданията му винаги се отличаваха с голяма точност.
„Дявол го взел, наистина ще бъде забавно, ако моите преторианци-вземат да ме провъзгласят за крал на Франция — помисли си с усмивка д’Артанян. — Бих се посмял от сърце.“