Но в най-напрегнатия момент всичко утихна. Гвардеиците, мускетарите, офицерите, войниците, ропотът и възбудата — всичко изчезна. Нито буря, нито заплахи, нито бунт. Няколко думи успокоиха насъбралите се. Кралят нареди на Дьо Бриен да извика:
— Тихо, господа, вие пречите на краля! д’Артанян въздъхна.
„Естествено — каза си той. — Сегашните мускетари не са същите, както при Людовик XIII! Естествено!“
— Господин д’Артанян, при краля! — обяви лакеят.
Глава петдесет и трета
КРАЛ ЛЮДОВИК ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ
Той седеше в кабинета си с гръб към вратата. Пред него имаше огледало, в което, без да се откъсва от книжата си, можеше да вижда влизащите.
Когато влезе д’Артанян, той с нищо не даде да се разбере, че го е видял. Все пак покри документите пред себе си със зелено сукно, което му служеше да прикрива своите тайни от външни очи.
Д’Артанян разбра, че кралят умишлено не го забелязва, и замря на място. Людовик не усещаше каквото и да било движение зад гърба си и виждаше само частично своя капитан. Наложи му се да запита:
— Тук ли е господин д’Артанян?
— Да, тук съм — мускетарят се приближи.
— Е, господине — кралят устреми към него своя внимателен поглед, — какво можете да ми съобщите?
— Аз ли, ваше величество? Аз няма какво да ви съобщавам, освен че съм арестуван и се намирам пред вас.
Кралят понечи да му каже, че не е арестуван, но реши, че това ще прилича на извинение, и премълча. Д’Артанян запази мълчание.
— Господине — каза кралят, — защо според вас ви изпратих в Бел-Ил? Моля ви да отговорите!
Д’Артанян се зарадва. Кралят му отстъпваше инициативата:
— Ваше величество, аз нищо не зная за това. Вие би трябвало да попитате не мен, а тези офицери, на които са били дадени многобройни заповеди от най-различен характер, докато на мен, като командващ експедицията, такива нареждания не бяха дадени.
— Господине, заповедите са били дадени на онези, на които ние се доверяваме — кралят се почувства засегнат.
— Затова, ваше величество, бях учуден, че един капитан на мускетарите, който по старшинство е равен на маршалите на Франция, се оказа под началството на пет-шест лейтенанти и майори, които може би са добри като шпиони, но не са способни да поведат войската след себе си. Точно във връзка с това исках да бъда приет от ваше величество, но ми бе отказано. Това беше последното оскърбление, нанесено на един безупречен воин, то ме накара да поискам да приемете оставката ми.
— Господине — каза кралят, — на вас ви се струва, че все още живеете във времето, когато кралете, както неведнъж сте казвали, са били зависими от своите подчинени. Вие изглежда сте забравили, че кралят дава отчет за действията си единствено на Бога.
— Аз нищо не съм забравил, ваше величество — каза мускетарят, явно засегнат от този укор, — но не мога да разбера как един честен човек, който пита краля в какво се е провинил, му служи лошо.
— Да, господине, вие ми служите лошо, защото сте в съюз с моите врагове и действате с тях против мен.
— Кои са тези врагове, ваше величество?
— Тези, срещу които ви изпратих, господине.
— Двама души! Врагове на вашата армия! Това е невероятно, ваше величество!
— Не вие ще съдите за това!
— Да, но за приятелството си мога да съдя сам.
— Който служи на приятелите си, той не служи на господаря си.
— Разбрах добре това, затуй най-почтително ви представих оставката си, ваше величество.
— И аз я приех. Но преди да се разделим, искам да ви дам доказателство, че умея да държа на думата си.
— Ваше величество не само удържа на думата си — произнесе д’Артанян със студена насмешка. — Ваше величество е наредил да ме арестуват, а това не влизаше в обещанията.
Кралят пусна покрай ушите си тази забележка.
— Виждате ли, господине, какво ме принуди да сторя вашето непослушание?
— Моето непослушание?! — извика д’Артанян, почервенял от гняв.
— Това е най-деликатната дума, която открих. Моят план беше да заловим метежниците и да ги накажем. Трябваше ли да се интересувам дали са ваши приятели или не?
— Но, ваше величество — отвърна д’Артанян, — да ме изпращате да залавям моите най-близки приятели, за да ги доведа до вашите бесилки, това е жестоко от ваша страна!
— Това би било изпитание за моите мними слуги, господине. За тези, които ядат хляба ми и са задължени да пазят моята особа от посегателства! Вие не издържахте изпитанието, господин д’Артанян!
— Срещу един лош слуга, ваше величество, ще се намерят десет, които вече са доказали верността си и са преминали през изпитания! — каза горчиво д’Артанян. — Изслушайте ме, ваше величество. Аз не съм привикнал на такава служба. Аз съм чувствителен войник, когато от мен се искат непочтени дела. Да се преследват до смърт двама души, за които молеше господин Фуке — този, който спаси живота и трона на ваше величество, според мен е непочтено. Освен това тези двама души са мои приятели. Те не представляват опасност, но слепият гняв на краля ги преследва. Защо да не им се разреши да се скрият? Какво престъпление са извършили? Допускам, че вие не ми давате право да съдя за тяхното поведение. Но защо трябва да ме подозирате, преди да съм извършил нещо нередно? Защо трябва да ме обкръжавате с шпиони? Да ме позорите пред армията? Защо да ме докарвате — мен, който вярно съм ви служил и в когото вие имахте безгранично доверие, който съм служил тридесет години на кралския дом и съм дал хиляди доказателства за своята вярност, да ме докарате дотам, че да наблюдавам как три хиляди войници тръгват на бой срещу двама?