— Вие като че ли вече не помните какво направиха с мен тези хора! — каза глухо Людовик. — Ако зависеше от тях, то аз вече нямаше да съм между живите.
— Изглежда, ваше величество, вие сте забравили как аз се държах по време на тези събития.
— Достатъчно, господин д’Артанян! Стига с тези властни навици! Аз няма да допусна лични интереси да се противопоставят на кралските. Аз създавам държава, в която ще има само една власт — кралската! Аз някога ви обещах това. Дойде време да изпълня своето обещание. Вие искате да сте свободен в постъпките си, като се ръководите от навиците и вкусовете си, като пречите на осъществяването на моите планове и на наказването на моите врагове. Е, добре. Остава ми или да ви съкруша, или да се разделя с вас. Търсете си по-удобен господар. Аз зная, че друг крал би постъпил иначе и би ви позволил да властвате над него, за да може при случай да ви прати при господин Фуке и много други, но аз помня и доброто, а за минали услуги един човек има право на безнаказаност и благодарност. Единственото наказание, което ще ви наложа за нарушаване на волята ми, ще бъде този урок, нищо друго. Аз няма да подражавам на предците си в своя гняв, както не им подражавам в милостта си. Има и други причини, които ме карат да бъде мек с вас. Вие сте преди всичко умен човек, умен, решителен и благороден и ще бъдете отличен слуга на онзи, който съумее да ви подчини на своята воля. Само тогава ще имате основание да се подчинявате. Вашите приятели са победени или унищожени от мен. Опорните точки на вашата чувствителност не съществуват вече. В сегашния момент мога да твърдя, че моите войници са пленили или унищожили метежниците.
— Взети в плен или убити! — д’Артанян побледня. — О, ваше величество, ако вие обмислено произнесохте тези думи, ако вие сте уверен, че това е истината, аз съм готов да забравя всичко казано дотук от вас и да ви нарека крал варварин, бездушен и жесток. Но аз ви прощавам вашите думи. Прощавам ги на младия крал, който не знае и не може да разбере какво представляват хора като господин Дербле, като господин Дьо Валон, като мен! Взети в плен или убити? Ах, ваше величество, кажете ми, моля ви, дали това съобщение е вярно и колко хора и пари ви е струвала тази победа? Ще пресметнем дали играта си е струвала залога.
— Господин д’Артанян, така може да говори само метежник. Бъдете любезен да отговорите кой е крал на Франция? Може би познавате още един крал?
— Ваше величество, помните ли, че във Во вие зададохте този въпрос в едно ранно утро и че освен мен никой друг не можа да отговори на този въпрос? Ако аз познах тогава своя крал, което никак не беше лесно, мисля, че няма смисъл да ме питате сега, когато ние с вас сме насаме, ваше величество.
Людовик XIV наведе очи. Стори му се, че между него и д’Артанян се мярна сянката на нещастния му брат Филип. В този момент влезе офицер. Той връчи на Людовик бърза вест. Прочитайки я, кралят промени цвета на лицето си. Това не убягна от окото на капитана. Прочитайки повторно вестта, Людовик беше замрял. Така той седя известно време в креслото си и после внезапно каза:
— Господине, това, което ми съобщават, ще узнаете след малко, и то не от мен, затова по-добре аз да ви го съобщя сега. В Бел-Ил е имало сражение. Аз съм загубил сто и шест души.
Очите на д’Артанян заблестяха от радост и гордост.
— А метежниците?
— Метежниците са се скрили — отвърна кралят. Д’Артанян не можеше да скрие радостта си.
— Но моят флот — добави кралят — е обкръжил Бел-Ил, така че през обръча не може пиле да прехвръкне.
— Значи — продължи мускетарят, споходен отново от мрачни мисли, — ако господата Дербле и Дьо Валон бъдат заловени…