— Ще бъдат обесени — хладно каза кралят.
— Те знаят ли за това?
— Разбира се, тъй като вие трябваше да ги известите. Знаят, както знаят и всичко останало.
— В такъв случай те няма да бъдат заловени живи.
— Така ли? — небрежно подхвърли кралят и отново взе полученото съобщение. — В такъв случай ще ги заловят мъртви, господин д’Артанян, а това е все същото, тъй като аз бях наредил да ги заловят, за да ги обесят.
Мускетарят избърса потното си чело. — Някога ви бях обещал, господине — продължи Людо-вик XIV, — че ще стана за вас любящ, великодушен и внимателен господар. Вие сте единственият човек от миналото, достоен за моя гняв и моето приятелство. Аз няма да ви отмервам нито едното, нито другото в зависимост от вашето поведение. Бихте ли могли вие, господин д’Артанян, да служите на крал, в чието кралство има още дузина подобни на него крале? Бих ли могъл при подобна слабост да осъществя замислите си? Моля да ми кажете. Виждали ли сте художник, който да нарисува картина с непослушни нему четки и палитри? По дяволите, господине, тази стара закваска на феодално своеволие! Фрондата, която искаше да унищожи кралската власт, всъщност я укрепи, тъй като свали от нея оковаващите я вериги. Аз съм господар у дома си, господин д’Артанян, и моите слуги може да нямат вашите качества, но ще възвисят предаността и покорството към своя господар до степен на героизъм. Господ е дал на дарованията глава, а на главата, както знаете, се подчинява всичко останало. Тази глава съм аз!…
Д’Артанян трепна. Людовик продължи да говори, сякаш не бе забелязал нищо, макар че той отлично бе видял какво впечатление правеха на събеседника му неговите думи.
— Нека сега сключим договора, който ви обещах в Блоа, когато ме видяхте достатъчно нещастен. Оценете и това, господине, че аз не карам никого да плаща за пролетите тогава сълзи. Огледайте се и ще видите, че всички велики глави се скланят пред мен. Склонете и вие… или си избирайте изгнание по душа. Може би, след като размислите, ще признаете, че вашият крал има благородно сърце, тъй като, разчитайки на вашатачестност, той се разделя с вас, макар че вие владеете важна държавна тайна. Вие сте честен човек и аз зная това. Защо започнахте толкова рано да ме съдите? Съдете ме считано от днес и бъдете строг, но справедлив съдия.
Д’Артанян беше зашеметен и занемя. За първи път в живота си изпитваше нерешителност. Във всичко казано от краля имаше не хитрост, а тънко и точно пресмятане, нямаше насилие и гняв, но имаше воля, нямаше хвалба, имаше разум. Този млад човек, почти юноша, бе смазал Фуке и сега можеше просто да мине без д’Артанян. Този младеж събаряше всички недобре обосновани и малко дръзки сметки на стария воин.
— Кажете, какво ви спира? — каза меко кралят. — Вие подадохте оставката си, господине, искате ли да не я приема?
— О! — меланхолично отвърна д’Артанян. — Аз съм стар редом с вас и имам навици, от които ми е трудно да отвикна, затова се колебая да си взема обратно оставката. От днес вие ще имате нужда от придворни, които да ви забавляват, и от безумци, готови да дават живота си за това, което наричате велико царуване. Тези дела ще бъдат наистина велики, аз го предчувствам. А ако не ги оценя като такива? Виждал съм войната, ваше величество. Виждал съм и мира. Служих при Ришельо, служих и при Мазарини, заедно с вашия баща горях в огъня край Ла Рошел и надупчен от куршуми, много пъти сменях кожата си като змия. След обидите и несправедливостта, най-после получих военна длъжност, която имаше в стари времена някакво значение, тъй като даваше право свободно да говоря с краля. Но от днес вашият капитан няма да бъде нещо повече от пазач на тайните врати. Ако действително тази длъжност бъде такава, направете всичко, за да ме освободите от нея. Това ще съответства на вашето желание, а и на моето. Не мислете, че съм затаил злоба към вас. Вие ме укорихте, както казвате, но същевременно, вземайки надмощие над мен, вие ме смалихте в собствените ми очи и превивайки ме, показахте на всички моята слабост. Ако знаехте колко е хубаво да държиш главата си високо изправена и колко жалък вид ще имам, дишайки прахта от вашите килими! О, ваше величество, искрено съжалявам — вие също заедно с мен ще съжалявате — за тези времена, когато приемните на краля на Франция вечно са били пълни с тълпи от нахални, изтощени, зли, свадливи и недоволни благородници, които обаче в деня на битката захапваха врага с мъртва хватка. Тези хора са най-добри придворни за този, който ги храни, но който ги бие, трябва да се пази от зъбите им. Ако се украсят наметките им с малко злато, ако им се добави малко тлъстинка, за да не им падат панталоните, и се ръсне малко сребро по твърдите им коси, какви великолепни маршали, перове и херцози биха излезли от тях! Кралят е мой господар. Той иска да съчинявам стихчета, да лъскам с атлазените си обувки паркета на неговата приемна. Дявол да го вземе! Това е трудно, но аз съм вършил и по-трудни неща. С това също ще се справя. За пари? Не, имам ги достатъчно. Заради честолюбиви замисли? Но моите възможности са ограничени. Защото аз обожавам двора? Ни най-малко! Оставам, защото тридесет години съм свикнал да идвам при краля за вечерната парола и да чувам от неговата уста: „Добър вечер, господин д’Артанян“, свикнал съм да чувам тези думи с благосклонна усмивка, която не съм изпросвал. Какво пък, сега ще я прося. Доволен ли е ваше величество?