Д’Артанян склони побелялата си глава, върху която кралят сложи с усмивка своята ръка.
— Благодаря ти, мой стари слуга, мой предани приятелю — каза той. — Щом от днес във Франция аз нямам повече врагове, остава ми да те изпратя на някое бойно поле извън пределите й, за да можеш да заслужиш маршалския си жезъл. Разчитай на мен. Аз ще намеря подходящ случай. А сега яж моя хляб и спи, без да знаеш грижи.
— На добър час! — каза трогнатият д’Артанян. — А тези бедни хора там в Бел-Ил? Особено един толкова добър и храбър?
— Помилване ли искате за тях?
— На колене, ваше величество.
— Добре. Ако вече не е късно, идете и отнесете на тези хора моето помилване. Но вие ще отговаряте пред мен за тях!
— С живота си.
— Вървете. Утре тръгвам за Париж. Връщайте се бързо, защото не искам да се лишавам от вашите услуги за дълго време.
— Бъдете спокоен, ваше величество — извика д’Артанян, целувайки ръка на краля.
С радост в сърцето той изхвръкна от замъка и полетя като стрела по пътя за Бел-Ил.
Глава петдесет и четвърта
ПРИЯТЕЛИТЕ НА ФУКЕ
Кралят се върна в Париж. Едновременно с него се върна и д’Артанян. Той прекара в Бел-Ил двадесет и четири часа, като събираше сведения за станалото на острова, но нищо не узна за тайната, погребана под нямата скала на Локмария, и за героичния подвиг на Портос. Капитанът разбра единствено за извършеното, с помощта на тримата верни бретонци, от неговите доблестни приятели, които бяха дали отпор на цяла армия и чийто живот той толкова горещо желаеше да спаси. Видя труповете на брега и кръвта по камъните сред тръстиките. Научи, че далеч в океана е бил забелязан баркас и че след него като хищна птица е тръгнал да го преследва кралски кораб, че хищникът е настигнал и уловил клетата птичка въпреки усилията й да се изплъзне. Тук точните сведения на д’Артанян свършваха. По-нататък всичко навлизаше в областта на догадките. Какви предположения можеха да възникнат? Корабът не се завърна. Наистина предния ден беше бушувала буря, но корветата беше бързоходна, здрава и добре снабдена с всичко необходимо. Бурята не беше страшна за нея и д’Артанян предполагаше, че или е закотвена в Брест, или е влязла в устието на Лоара. Такива бяха доста неопределените, но за д’Артанян почти утешителни новини, които съобщи на Людовик XIV, когато той с целия си двор се завърна в Париж. Людовик, доволен от постигнатите успехи, Людовик, който беше станал по-мек и по-общителен, почувства, че притежава пораснала мощ и по целия път блестеше до каретата на госпожица Ла Валиер.
Междувременно придворните правеха всичко възможно да развличат кралиците и да ги накарат да забравят за синовната и съпружеска измяна. Всички живееха с бъдещето. Никой не се интересуваше от миналото. Но за няколко чувствителни и предани души това минало беше мъчителна, кървяща рана. Едва завърнал се, кралят получи трогателни доказателства за това. Току-що беше седнал да закуси, когато капитанът на мускетарите се яви пред него развълнуван.
От пръв поглед кралят забеляза промяната в иначе толкова невъзмутимото лице на своя капитан:
— Какво се е случило с вас, д’Артанян?
— Голямо нещастие, ваше величество. В Бел-Ил съм загубил един от моите стари приятели, господин Дьо Валон.
Произнасяйки тези думи, д’Артанян погледна изпитателно към Людовик, за да долови с какво чувство ще приеме той съобщението.
— Знаех това — отвърна кралят.
— Знаели сте и сте мълчали? — повиши глас мускетарят.
— А защо да ви казвам? Вашата скръб, приятелю мой, е достойна за дълбоко уважение. Аз трябваше да ви пощадя. Да ви съобщя за сполетялото ви нещастие, означаваше да тържествувам пред очите ви. Да, знаех, че господин Дьо Валон се е погребал под камъните на Локмария. Знаех и това, че господин Дербле е превзел моя кораб заедно с целия екипаж и се е разпоредил да го закара в Байона. Аз исках за тези събития да узнаете не от мен и така да се убедите, че уважавам своите приятели, че те за мен са нещо свято, а също така, че човекът у мен винаги ще се жертва за хората, докато кралят нерядко е принуден да принася човешки души в жертва на своето величие и на своето могъщество.