— Но как узнахте за това, ваше величество?
— А как вие, д’Артанян, разбрахте за това?
— От писмото, господарю, което Арамис, намиращ се на свобода и в безопасност ми е изпратил от Байона.
— Ето го писмото — каза кралят, като извади от чекмеджето точно копие от писмото на Арамис, — Колбер ми го връчи осем часа преди да го получите вие… Виждам, че не ми служат лошо.
— Да, господарю, вие сте единственият човек, който се оказа способен да надвие на силата на тези хора. Вие се възползвате от своята мощ, но няма да злоупотребите с нея, нали така?
— д’Артанян — каза кралят с доброжелателна усмивка, — аз бих могъл да се разпоредя господин Дербле да ми бъде доведен жив, за да го изправя пред правосъдието. Бъдете уверен, че няма да се поддам на това първо, съвсем естествено желание. Той е свободен и нека си остане свободен.
— О, ваше величество, струва ми се, не винаги ще бъдете толкова милостив. Ще се намерят около вас съветници, които ще ви излекуват от подобна слабост.
— Не, д’Артанян, вие грешите, когато обвинявате моите съветници, че ме подтикват към суровост. Съветът да бъде пощаден господин Дербле не идва от никой друг, а от Колбер. Що се отнася до вас, то аз съм длъжен да ви съобщя няколко добри новини, но вие ще ги узнаете, скъпи ми капитане, когато окончателно приключа с моите сметки. Аз казах, че искам да ви осигуря подобаващо положение и ще го направя!
— Хиляди благодарности, господарю! Но аз мога да почакам, моля ваше величество да се заеме с онези нещастници, които отдавна обсаждат вашата приемна и чакат смирено да паднат в краката ви и да изложат своята молба.
— Кои са те?
— Враговете на ваше величество. Приятелите на господин Фуке. Господин Гурвил, господин Пелисон и един поет — господин Жан дьо Лафонтен. Потопени са в скръб и плачат.
— Нека влязат — каза кралят намръщен.
Д’Артанян се врътна на токове, повдигна завесата пред вратата на кралския кабинет и извика към съседната зала:
— Въведете ги!
Когато тримата тръгнаха, се възцари гробно мълчание. Придворните — признаваме това — се отстраняваха от тях, сякаш се бояха да не се заразят от опасна болест. Д’Артанян се приближи към тях с бърза крачка и ги заведе до кралското кресло. Първи към Людовик се приближи Пелисон. Беше пресушил сълзите си, за да може кралят по-добре да го изслуша. Гурвил хапеше устни, за да престане да плаче от уважение към краля. Лафонтен беше покрил лицето си с кърпичка и ако не беше конвулсивното потръпване на раменете му, които се тресяха от ридание, трудно би могло да се предположи, че е жив човек.
Кралят запази величав вид. Лицето му остана невъзмутимо. Той направи жест, който означаваше: „Говорете“. Пелисон се поклони до земята, а Лафонтен падна на колене като в църква. Това упорито мълчание, прекъсвано единствено от въздишки и тъжни стонове, започна да предизвиква у краля не съжаление, а по-скоро нетърпение.
— Господин Пелисон — каза той с рязък и сух глас, — господин Гурвил и вие, господин…
Той не произнесе името на Лафонтен.
— Ще бъда много недоволен, ако идвате тук да ходатайствате за един от най-големите престъпници, когото трябва да накаже моето правосъдие. Кралят може да бъде трогнат само от сълзи или от разкаяние, от сълзите на невинните и от разкаянието на виновниците. Но аз не вярвам на разкаянието на господин Фуке и на сълзите, проливани от неговите приятели. Защото първият е порочен до мозъка на костите си, а вторите трябваше да се страхуват, че могат да ме оскърбят в моя дом. Ето защо, господин Пелисон, господин Гурвил и вие, господин… моля, не казвайте нищо, ако то не е безусловно доказателство за уважението ви към моята воля.
— Ваше величество — Пелисон потрепери, — ние се явихме, за да ви изкажем единствено искрено уважение и най-дълбока любов, каквато поданиците са задължени да изпитват към своя крал. Съдът на ваше величество е страшен. Всеки е длъжен да се преклони пред присъдата му и ние правим това с уважение. Ние сме далеч от мисълта да защитаваме този, който е имал нещастието да оскърби ваше величество. Този, който си е навлякъл вашия гняв, може да бъде наш приятел, но той е враг на държавата. Ние с тъга ще го предадем на строгия съд на краля.
— Впрочем — прекъсна го кралят, успокоен от този молещ тон, — присъдата ще произнесе моят парламент. Аз не наказвам, без да премеря тежестта на престъплението. На първо място са везните, мечът идва след това.