— Ето защо, изпълнени с доверие към безпристрастието на краля, ние се надяваме, че когато удари часът, ваше величество ще ни позволи да издигнем нашите слаби гласове в защита на обвинения приятел.
— За какво молите, господа? — попита величествено кралят.
— Господарю — продължи Пелисон, — обвиняемият има жена и семейство. Неговото нищожно състояние едва стигна, за да се изплатят дълговете. Откакто нейният мъж е в затвора, госпожа Фуке е изоставена от всички. Ръката на ваше величество поразява също така безпощадно, както Божията десница. Когато Бог наказва някое семейство, като му изпраща чума или проказа, всеки страни или бяга от дома на прокажения и чумавия. Но се случва често някой благороден лекар да се реши да престъпи прага, белязан от проклятието, за да се пребори със смъртта, излагайки на опасност своя живот. Той е последното упование на умиращия и оръдие на небесното милосърдие. Господарю, ние ви молим на колене, ние ви молим, както се моли Божията поддръжка: госпожа Фуке няма вече нито приятели, нито кредит, нито хляб, нито каквато и да е надежда.
Сърцето на д’Артанян се разкъсваше от жал. Той се обърна с лице към ъгъла на кабинета, хапейки мустаците си.
Очите на краля оставаха сухи, но по страните му избиха червени петна.
— Какво искате? — попита той.
— Ние дойдохме смирено да молим ваше величество — каза Пелисон с още по-голямо вълнение — да ни позволите, без да хвърляте върху нас вашия гняв, да предоставим на госпожа Фуке на заем две хиляди пистола, събрани сред приятелите на нейния мъж, за да може вдовицата да преживява някак…
При думата „вдовица“, макар че Фуке беше още жив, кралят видимо побледня. Високомерието му изчезна, а в сърцето се надигна съжаление:
— Нека Господ не допусне да престана да различавам виновни от невинни. Лошо ме познават тези, които се съмняват в моето милосърдие към слабите. Аз ще наказвам само дръзките. Направете така, господа, както ви подсказва сърцето. Можете да си вървите.
Тримата молители се изправиха със сухи очи, нямаха сили дори да благодарят на краля, който рязко прекъсна техните тържествени поклони и бързо се отдалечи към креслото си. Той и д’Артанян останаха сами.
— Отлично! — каза д’Артанян възторжено, приближавайки се към младия монарх, който сякаш го питаше с поглед. — Отлично! Ако нямахте за девиз вашето слънце, щях да ви предложа един и щях да накарам господин Конрар да го преведе на латински: „Снизходителен за слабите, страшен за силните!“
Кралят се усмихна и тръгвайки към съседната зала, рече:
— Давам ви отпуск, от който вие по всяка вероятност се нуждаете, за да приведете в ред работите на вашия приятел, покойния господин Дьо Валон.
Глава петдесет и пета
ЗАВЕЩАНИЕТО НА ПОРТОС
В Пиерфон всичко беше потънало в траур. Дворовете бяха пусти, конюшните — затворени, а цветарниците — изоставени. Предишните шумни, блестящи и празнични фонтани бяха спрели сякаш от само себе си. По пътищата, водещи към замъка, можеха да се видят намръщените лица на хора, които се клатушкаха върху мулета или кончета. Това бяха съседи, свещеници и разсилни, които живееха в близките до замъка земи. Всички те мълчаливо влизаха в двора на замъка, оставяха своя кон или муле в ръцете на един унил коняр и съпроводени от слуга, облечен в черно, се отправяха към голямата зала, на прага на която ги посрещаше Мускетон. За два дена Мускетон беше отслабнал толкова, че дрехите му висяха като на чучело. По лицето му непрекъснато се стичаха сълзи.
Всички посетители се бяха събрали, за да изслушат завещанието на Портос. При отварянето му искаха да присъстват доста хора. Някои от корист, други от приятелство към покойника, който нямаше никакви родственици. Новопристигналите сядаха смирено в голямата зала, която се затвори, след като часовникът удари дванадесет — часа, определен за отваряне на завещанието. Нотариусът на Портос, естествено, приемник на господин Кокнар, започна бавно да развива дългия пергаментен свитък, върху който с мощната си ръка Портос беше записал последната си воля. Печатът беше разчупен, очилата бяха сложени и предварителното покашляне — извършено. Всички се приготвиха да слушат. Мускетон седна в ъгъла, за да може по-свободно да плаче и по-малко да слуша.
Изведнъж току-що затворената врата на голямата зала сякаш по вълшебство се отвори широко и на прага застана мъжествена фигура, огряна от яркото обедно слънце: д’Артанян! Той бе стигнал с коня си до входната врата и след като не бе намерил никого, който да му хване стремето, сам бе завързал коня си за чукалото на вратата и бе тръгнал сам да съобщи за себе си.