Слънцето, което внезапно нахлу в залата, шепотът на присъстващите и особено инстинктът на вярно куче откъснаха Мускетон от тъжните му мисли. Вдигайки глава, той позна стария приятел на своя господар. С тъжен вопъл се хвърли към него и прегърна, коленете му. Д’Артанян вдигна клетия управител и на свой ред го прегърна като брат, учтиво се поклони на всички присъстващи, които също така по поздравиха и заповтаряха шепнешком името му. Той седна на другия край на голямата, украсена с дъбова резба зала, като държеше за ръката задъхващия се от ридания Мускетон. Тогава развълнуваният нотариус започна да чете.
Като се изповядваше във висша степен по християнски, Портос молеше своите врагове да му простят за злото, което може някога да им е причинил.
При четенето на тези редове в очите на д’Артанян заблестя неизразима гордост. Той си спомни стария войник. Прекарвайки през ума си образите на всички онези, които бяха врагове на Портос и бяха повалени от неговата мъжествена ръка, той си каза: „Добре, че Портос не е приложил списък на враговете и не е описал подробно причинените им вреди. Четецът на завещанието щеше доста да се потруди.“
След това се изброяваха богатствата на Портос:
„С божията милост сега в мое владение са:
1. Имението Пиерфон, а именно земя, гори, ливади и води, заградени със здрава каменна ограда.
2. Имението Брасие, а именно замък, гори и орни земи, разделени на три ферми.
3. Малкият участък Вален.
4. Петдесет ферми в Турен, представляващи петстотин арпана земя.
5. Три мелници на река Шер, носещи всяка по шестстотин ливри доход.
6. Три езера в Бери, носещи всяко по двеста ливри доход; Що се отнася до движимото имущество, наречено така, защото не е в състояние да се движи, както ми разясни моят учен приятел, ванският епископ…“
Д’Артанян трепна при произнасянето на това име. Нотариусът продължи невъзмутимо да чете:
„… това имущество се състои:
1. От мебели, които аз не мога подробно да изчисля и да изброя поради недостиг на място и които се намират във всички мои замъци, а също и къщи. Списъкът е съставен от моя управител…
2. От двадесет ездитни и впрегатни коня, които се намират в замъка Пиерфон и носят имената: Баяр, Роланд, Шарлеман, Пипин Дюноа, Лагир, Ожие, Самсон, Милон, Мемрот, Урганд, Армида, Фалстрада, Далила, Ребека, Йоланта, Финета, Гризела, Лизета, Мюзета.
3. Шестдесет кучета, които представляват шест сюрии, предназначени, както е казано по-нататък: първата — за лов на елени, втората — за вълци, третата — за бизони, четвъртата — за зайци, а двете последни — за носене на караулна служба и охрана.
4. От бойно и ловджийско оръжие, събрано в моята оръжейна зала.
5. От анжуйски вина, събрани за Атос, който някога ги обичаше. Тези бургундски, шанпански, бордоски, а също и испански вина, се намират в осем подземия и двадесет изби в моите къщи.
6. От картини и статуи, които, както казват, представляват голяма ценност и са толкова много, че могат да уморят зрението на човек.
7. От моята библиотека, която се състои от шест хиляди съвършено нови и никога неотваряни томове.
8. От моето сребро за хранене, което малко се е поизтрило, но трябва да тежи от хиляда до две хиляди фунта, тъй като аз едва вдигнах сандъка, в който то се пази, и само шест пъти успях да обиколя стаята, носейки го на гръб.
9. Всички тези предмети, а също така и бельо, покривки за легла и за маси, разпределени между къщите, които аз най-много обичах…“
Тук четецът спря, за да си почине. Всеки от присъстващите на свой ред си пое дъх, изкашля се и удвои вниманието си. Нотариусът продължи:
„Аз живях бездетен и сигурно вече няма да имам деца, което ми причинява голямо огорчение. Впрочем греша, тъй като все пак имам син, който е и на всички останали мои приятели: това е господин Раул Опост Жюл дьо Бражелон, роден син на граф Дьо ла Фер. Този млад господин ми се струва, че е достоен наследник на тримата смели благородници, чийто приятел и покорен слуга съм аз.“
При тези думи се разнесе силен звук. Шпагата на д’Артанян се изплъзна от колана и падна на каменния под. Всички видяха как голяма, блестяща сълза се изтърколи от гъстите ресници на д’Артанян покрай орловия му нос.
„Ето защо — продължи нотариусът — аз оставям цялото си гореупоменато имущество, движимо и недвижимо, на господин виконт Раул Опост Жюл дьо Бражелон, син на граф Дьо ла Фер, за да го утеша в мъката, която той видимо преживява, и да му дам възможност с чест да носи своето име…“