В залата се разнесе продължителен шепот.
„Аз поръчвам на господин виконт Дьо Бражелон да даде на кавалера д’Артанян, капитан на кралските мускетари, всичко, което гореупоменатият кавалер д’Артанян пожелае да вземе от моето имущество. Поръчвам на господин виконт Дьо Бражелон да отдели добра пенсия за господин Дербле, моя приятел, ако му се наложи да живее в изгнание, извън пределите на Франция. Поръчвам също на господин виконт Дьо Бражелон да издържа тези мои слуги, които са служили при мен десет години или повече, а на всеки от останалите да даде по петстотин ливри. Оставям на моя управител Мускетон всичките си дрехи, цивилни, военни и ловни, на брой четиридесет и седем костюма, като съм уверен, че той ще ги носи, докато се изхабят, от любов и в моя памет. Освен това аз завещавам на господин виконт Дьо Бражелон своя стар слуга и верен приятел, вече упоменатия от мен Мускетон, и заръчвам на господин виконт Дьо Бражелон да се държи с него така, че Мускетон, умирайки, да може да каже, че никога не е преставал да бъде щастлив.“
Чувайки тези думи, Мускетон, бледен и треперещ, направи нисък поклон. Широките му плещи потръпваха конвулсивно. Всички видяха как се препъва, спира се неуверено и искайки да напусне залата, не може да съобрази накъде да тръгне.
— Мускетон — каза д’Артанян, — добри ми приятелю Мускетон, излезте от тук и се гответе за път. Ще ви отведа при Атос, където ще отида от Пиерфон.
Мускетон не отговори. Едва дишаше. Всичко в тази зала сякаш беше станало чуждо за него. Той отвори вратата и излезе бавно. Нотариусът завърши четенето. Повечето от явилите се да изслушат последната воля на Портос си тръгнаха разочаровани, но изпълнени с дълбоко уважение към нея. Що се отнася до д’Артанян, който остана сам в залата, след като нотариусът му се поклони с уважение, той беше възхитен от мъдростта на своя приятел, който поръчваше на Раул дьо Бражелон да му даде на него, на д’Артанян, всичко, каквото сам пожелае. Портос отлично знаеше, този достоен Портос, че д’Артанян никога няма да поиска нищо.
Портос оставяше пенсия на Арамис, а думата „изгнание“, употребена без каквато и да е задна мисъл, не беше ли най-меката, най-ласкавата критика на поведението на Арамис, станало причина за смъртта на Портос!
Накрая, в завещанието на покойния Атос не беше споменат с нито една дума. Можеше ли Портос да допусне, че синът няма да даде най-добрата част на баща си? Безхитростният ум на Портос беше премерил всички обстоятелства, беше уловил всички нюанси по-добре, отколкото би могъл да го направи законът, по-добре от царящия между хората обичай, по-добре от тънкия и добър вкус. „Портос имаше велико сърце“ — каза си д’Артанян и му се стори, че някъде отгоре се чу стон. Той веднага си спомни за Мускетон, който трябваше да бъде негов спътник. Д’Артанян излезе от залата, тъй като слугата все още не се виждаше. Изкачвайки се по стълбата на първия етаж, видя в стаята на Портос куп дрехи от най-разнообразни тъкани и най-различни цветове, върху които беше проснат Мускетон. Това беше делът на верния приятел. Тези дрехи му принадлежаха, те му бяха оставени като дар. Ръката на Мускетон лежеше върху тези реликви. Той ги беше покрил с цялото си тяло, сякаш ги целуваше за сбогом. Д’Артанян се приближи:
— Боже мой, той не помръдва! Той е в безсъзнание!
Д’Артанян грешеше. Мускетон беше умрял. Умрял като куче, което, загубвайки своя господар, се връща, за да посрещне смъртта върху неговите дрехи.
Глава петдесет и шеста
СТАРОСТТА НА АТОС
Докато ставаха тези събития, които разделиха завинаги четиримата мускетари, свързани някога, както им се струваше, с най-здравите възможни възли, Атос, който беше останал след заминаването на Раул сам със себе си, започна да плаща дан на тази неудържимо настъпваща смърт, която се нарича мъка по обичания син. Като се върна у дома си в Блоа и като нямаше край себе си Гримо, който го посрещаше със своята постоянна усмивка, когато влизаше в цветарниците, Атос започна да чувства как от ден на ден си отиват силите му, които толкова дълго изглеждаха неизчерпаеми. Старостта, с която до този момент беше прогонвана от присъствието на любимия син, изведнъж нахлу, съпроводена от цял куп болежки и огорчения, които са толкова по-многочислени, колкото по-дълго е карана да чака.
Все още красив, но прегърбил се, благороден, но винаги печален, отслабнал и залитащ, с посивели коси, той си търсеше полянка, където слънцето да свети през гъстите листа на дърветата. Беше зарязал всички свои навици, забравил ги бе след заминаването на Раул. Слугите, които бяха свикнали да го виждат на крак по всяко време на годината още с първите лъчи на слънцето, се учудваха, когато в седем сутринта, в разгара налятото, техният господар продължаваше да спи в леглото с книга до възглавницата.