Треската го връхлетя. Тя обхвана гърдите, където веднага избухна пожар, според израза на доктора, извикан от Блоа. Скоро температурата стигна до главата. Лекарят два пъти му пуска кръв. Това донесе известно облекчение, но заедно с него настъпи трайна слабост. Силен и бодър оставаше само мозъкът. Малко по малко острата треска започна да спада и към полунощ съвсем утихна. Виждайки несъмненото подобрение, докторът даде няколко указания и си тръгна, като обяви, че графът е вън от опасност. След неговото заминаване Атос изпадна в странно, неподдаващо се на описание състояние. Мисълта му беше свободна и тя се устреми към Раул, неговия горещо обичан син. Въображението на графа се понесе към африканските земи, към Джиджели, накъдето херцог Дьо Бофор се беше отправил със своята армия. Край бреговете се виждаха сини скали, позеленели на места от морската вода, която ги връхлиташе по време на прибоя и лошото време. На неголямо разстояние, сред маслинени дръвчета и кактуси, амфитеатрално се беше разположило селище, изпълнено с дим, шум и тревожна бъркотия. Изведнъж над дима се издигна пламък, който плъзна по цялото селище. Малко по малко той се усилваше, докато погълна в своите огнени вихри всичко наоколо. От този ад се чуваха стонове и викове, виждаха се ръце, вдигнати към небето. За няколко секунди се възцари невъобразим хаос. Рушаха се колони, изкривяваше се желязо, камъните се нагорещиха до червено, дърветата пламтяха като факли. Но беше много странно: макар че различаваше вдигнати ръце и чуваше викове, ридания и стонове, Атос не виждаше нито един човек. Някъде далеч гърмяха оръдия, чуваха се изстрели от мускети, морето ревеше, полудели от страх стада се носеха по зелените склонове на хълмовете. Но странно, не се виждаха нито войници, които да поднасят фитил към топовете, нито моряци, изпълняващи сложни маневри по корабите, нито овчари при стадата. След като бяха разрушени всички къщи на селището и прикриващите го фортове, пламъкът изчезна, но все още се виждаше гъст черен дим, който постепенно избледня и накрая съвсем изчезна. После се спусна нощта, непрогледна на земята и ярка на небето, огромните африкански звезди сияеха, без да осветяват нищо със своето сияние. Мъртвата тишина донесе със себе си малка почивка за въображението на Атос. Той обаче чувстваше, че това, което вижда, не е всичко, и щеше да съсредоточи своите сили, за да не изпусне нищо от зрелището, което му носеше въображението.
Действително, африканското селище отново се появи пред него. Над стръмния бряг се беше издигнала нежна, бледна луна, прокарала по морето трепкащата си пътека. Сивите скали приличаха на мълчаливи и любопитни призраци. Те сякаш вдигаха глави, за да разгледат по-добре осветеното от луната полесражение. Атос забеляза, че полето, което преди беше съвършено пусто, сега изглежда осеяно с трупове. Ужас обхвана душата му, когато позна бялата, украсена със синьо униформа на френски войници, техните пики със светлосини дръжки и мускетите с лилии, гравирани на приклада. Тези отворени рани, обърнати към лазурното небе, сякаш искаха да извикат душите, излетели от тленното тяло.
Атос видя страшни подути коне с провесен между оголените зъби език, а когато най-накрая зърна белия кон на херцог Дьо Бофор, коня, който така добре познаваше — той лежеше с разбита глава в първата редица на бойното поле — Атос прокара ледената си ръка по челото и се учуди, че не усети топлина. Това докосване го убеди, че треската е преминала и че всичко, което вижда, го вижда като зрител отстрани. Тази потресаваща картина действително се разкри в деня след сражението на брега край Джиджели. Тук беше воювала експедиционната армия, тази, която при отплаването й от Франция той бе удостоил с присъствието си и която беше изпращал с поглед, докато корабите не изчезнаха зад хоризонта.
Кой би могъл да опише мъките, с които неговата душа минаваше от труп на труп и търсеше дали някъде не е заспал навеки сред падналите Раул? Кой би могъл да изрази безумната радост, с която Атос благодари на Бога, че не е намерил този, когото е търсил сред мъртвите. Действително, тези застинали покойници, се познаваха лесно, тъй като се обръщаха към граф Дьо ла Фер с готовност, за да може сякаш да ги види по-добре.
Графът беше много учуден, че никъде не се вижда нито един останал жив след тази касапница. Илюзията беше толкова силна и ярка, че сякаш той самият беше пътувал до Африка, за да получи сведения за любимия син. Уморен от скитането по море и суша, той спря да си почине в построена до скалите палатка, над която трептеше бялото, обшито с лилии знаме. Атос търсеше какъвто и да е войник, за да го заведе при херцог Дьо Бофор.