Докато погледът му блуждаеше из полето и се обръщаше ту на една, ту на друга страна, той видя фигура, която се появи иззад дърветата в офицерска униформа. В ръката си този офицер държеше пречупена шпага. Той бавно тръгна към Атос, който, устремил поглед към него, не можеше да се помръдне, не можеше да проговори и беше вече разтворил обятия, защото бе познал в този бледен и ням офицер Раул.
Графът искаше да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Раул беше сложил пръст на устните си, принуждавайки го да мълчи. Той започна да се отдалечава, макар че Атос не можеше да забележи дали краката му действително стъпват по земята.
Графът беше станал по-бледен от Раул и треперейки цял, следваше своя син, с труд се промъкваше през храстите, през камъните и дупките. Раул сякаш не докосваше земята и нищо не пречеше на неговата лека, плъзгаща се походка. Изморен от тежкия път, графът спря напълно изтощен. Раул продължаваше да го вика.
Нежният баща, комуто любовта беше придала сила, направи последен опит да последва младия човек, който го мамеше с жестове и усмивка към върха на хълма. Накрая той стигна до върха и видя върху побелелия от луната хоризонт да се очертава фигурата на Раул.
Атос протегна ръце, за да се докосне до сина си, но изведнъж младият човек, сякаш увлечен от някаква сила, започна да се отдалечава от него и внезапно се издигна над земята. Атос видя под краката на Раул осеяно със звезди небе. Той незабелязано се издигаше все по-високо и по-високо в простора, все така усмихвайки се, все така викайки баща си. Сякаш ангели отнасяха към Бога всичките сълзи на човечеството в съсъд, какъвто Атос не бе виждал. Той извика и погледна надолу. Там се виждаха разрушеният лагер и белите неподвижни трупове на войниците от кралската гвардия.
Когато отново вдигна глава нагоре, той видя небето и в него своя син, който все така го викаше след себе си.
Глава петдесет и осма
АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА
На това място страшното видение на Атос беше прекъснато от силен шум от вън. След него се чу тропот на коне, които препускаха по алеята към къщата. Тропотът утихна и до стаята, в която се намираше графът, долетяха необичайно гръмки възклицания. Атос не се помръдна. С мъка обърна глава към вратата, за да може по-ясно да чува какво става навън. Някой се изкачваше тежко по стълбите. Вратата се отвори и Атос едва чуто попита:
— Африканската поща ли е?
— Не, господин графе — чу се глас, който накара Атос да трепне.
— Гримо! — прошепна той, облян в студена пот.
Гримо застана на прага. Но това не беше предишният Гримо, подмладен от своето мъжество и преданост, не беше онзи Гримо, който пръв бе скочил в лодката, закотвена на пристана, за да откара Раул до кралския кораб. Това беше суров и бледен старец с прашни дрехи и оредели, побелели коси. Той трепереше, облегнат на рамката на вратата, и едва се удържа на крака, виждайки отдалеч, при мъждукащата светлина на лампата, лицето на своя господар. Живели заедно толкова години, те бяха свикнали да се разбират с един поглед, скъпернически да изразяват мислите си и безмълвно да си казват много; тези двама стари войници, в еднаква степен благородни, макар и неравни само по произход и положение, впериха един в друг очи и за един миг успяха да прочетат това, което се таеше дълбоко в сърцата им. Върху лицето на Гримо беше застинал отпечатък на дълбока скръб. Атос веднага разбра какво значи това. Със същия тон, с който бе разговарял в съня си със своя син, попита:
— Гримо, Раул е мъртъв, нали?
Зад гърба на Гримо се бяха събрали слугите. Те жадно ловяха всяка дума и не сваляха очи от болния. Всички те чуха този страшен въпрос, след който последва тягостно мълчание.
— Да! — отвърна старецът, успявайки да изтръгне от себе си този кратък отговор заедно с една глуха въздишка.
Жални стонове избухнаха сред слугите и стаята се изпълни с молитви, а умиращият баща в това време търсеше с очи портрета на загиналия син: за него това беше желано завръщане към прекъснатите сънища. Без стон, без да пролее нито сълза, търпелив и пълен със смирение, като свят мъченик той вдигна очи към небето, за да види още веднъж възнасящата се над планините на Джиджели толкова скъпа за него сянка, с която се беше разделил в момента на пристигането на Гримо. Гледайки упорито нагоре, той без съмнение отново се беше върнал към своите видения, беше изминал целия път, по който го водеха тези страшни и заедно с това сладки сънища, защото върху лицето му, когато за минута отвори очите си, светеше усмивка. Слагайки ръце на гърдите си, Атос се обърна с лице към прозореца, откъдето идваше нощна прохлада, носеща към неговото легло аромат на цветя и гора. Той потъна, за да не се върне никога към действителността, в съзерцание на този рай, скрит за погледите на живите. По пътя го водеше чистата и светла душа на неговия син.