След около час, потънал в този екстаз, той едва едва повдигна своите бледни като восък, отслабнали ръце. Усмивката не напускаше лицето му и той прошепна тихо, толкова тихо, че едва можеше да се чуят последните му две думи, обърнати към Бога или към Раул:
— Аз идвам.
След това ръцете му бавно се отпуснаха върху леглото.
Смъртта беше милостива и ласкава към този благороден човек. Тя му спести мъките на агонията и последните конвулсии. Тя беше отворила с благосклонна ръка вратите на вечността и беше пуснала да влезе през тях тази велика душа, достойна дори в нейните очи за дълбоко уважение.
И след като заспа вечния си сън, Атос запази своята спокойна усмивка. Безметежността на неговата смърт заблуди слугите и те още дълго време се надяваха, че макар и в унес той все пак е жив. Хората искаха да отведат Гримо, който не сваляше очи от своя господар. Въпреки чене можеше да се държи на крака от умора, той отказа да тръгне и седна на прага като бдителен часовой.
В къщата всичко беше утихнало. Всеки пазеше мнимия сън на своя господар. Едва след като се ослуша, Гримо забеляза, че графът вече не диша. Той се изправи, за да види дали няма да трепне тялото на Атос. Нищо, ни най-малък признак на живот. Обхванат от ужас, Гримо чу в същия миг стъпки откъм стълбата. Разнесе се звън на шпори, подрънкване на шпага и един войнствен, познат нему звук го спря, когато той се канеше да тръгне към леглото на Атос. Чу се звънлив и силен глас на няколко крачки от него.
— Атос! Атос! Приятелю мой! — викаше гласът през сълзи.
— Господин д’Артанян! — промълви Гримо.
— Къде е той? — попита мускетарят.
Гримо хвана ръката му със своите костеливи пръсти и му посочи леглото. На бялата възглавница се открояваше лицето на заспалия навеки граф. Д’Артанян не изрази мъката си нито с ридания, нито с въздишки. Виждаше се, че не му стига въздух. Стараейки се да стъпва безшумно, с болка в сърцето той се приближи на пръсти до леглото, сложи ухо до гърдите му, после доближи лице до устата му. Сърцето беше безмълвно, дишането беше спряло. Д’Артанян се изправи.
Гримо, който напрегнато следеше с очи всяко движение на д’Артанян, неуверено се приближи до леглото на покойния, наведе се над него и целуна чаршафа, който покриваше изстиналите крака на господаря. От очите на верния слуга потекоха едри сълзи. Д’Артанян, който беше преживял живот, пълен със сътресения, никога не беше виждал по-трогателна картина. Наблюдаваше неподвижно усмихващия се покойник, който сякаш продължаваше да мисли как от отвъдната страна на живота да приеме ласкаво своя най-обичан след Раул приятел.
Д’Артанян затвори очите му с трепереща ръка и го целуна по челото. После седна до възглавницата. Тяхното приятелство беше продължило тридесет и пет години и през цялото това време д’Артанян не беше видял от него нищо друго освен нежност и искрена благожелателност. Д’Артанян потъна в спомени, които на вълни нахлуваха в душата му. Едни бяха безгрижни, пълни с очарование като усмивката върху благородното лице на покойния граф, други — мрачни, потискащи и студени като тези затворени навеки очи.
Внезапно потокът от преживявания, който всяка минута нарастваше, сякаш го задави. Останал без сили да сдържа вълнението си, той стана и се насили да излезе от стаята. Избухна в сърцераздирателни ридания и слугите, сякаш само това бяха чакали, започнаха да му пригласят с плач и нареждане, а кучетата започнаха жално да вият.
Единствено Гримо беше останал ням както преди. Дори в безкрайното си отчаяние той се боеше да не оскверни със своя глас смъртта, боеше се да не разтревожи съня на своя господар.
На разсъмване д’Артанян, който цяла нощ измерва с крачки залата на долния етаж, още веднъж се изкачи в спалнята на Атос и като изчака Гримо да обърне глава към него, му направи знак да излезе. Верният слуга се подчини безмълвно като сянка. Отвън д’Артанян взе ръката на стареца и каза:
— Гримо, аз видях как умря бащата, сега ми разкажи как загина синът.
Гримо извади от пазвата си дебело писмо, върху което беше написано името на Атос. Познал почерка на херцог Дьо Бофор, капитанът счупи печата и при светлината на изгряващия ден, крачейки назад-напред по засадената със стари липи сенчеста алея, се задълбочи в четене на писмото.