Глава петдесет и девета
ПОСМЪРТНО
Херцог Дьо Бофор се обръщаше към Атос. Писмото, което беше предназначено за жив човек, пристигаше при мъртвец.
„Скъпи мой графе — пишеше херцогът със своя едър, неравен почерк, — голямо нещастие помрачи голямата ни радост. Кралят загуби един от най-храбрите си войници, аз загубих приятел, а вие загубихте господин Дьо Бражелон. Той умря, спечелвайки слава, такава слава, че на мен не ми достигат сили да го оплаквам, както бих искал. Приемете моите съболезнования, скъпи графе. Небето ви изпраща изпитание, което е равно на величието на вашата душа. Това изпитание не може да се измери, но то не превишава вашето мъжество.
Към писмото имаше няколко страници, написани от един от секретарите на херцога — трогателен и правдив разказ за мрачни събития. Д’Артанян, който беше свикнал с битките, а сърцето му беше недостъпно за сантименталност, не можа да сподави мъката си, четейки името на Раул, неговия любимец, нещо повече — неговия син, станал, както и баща му, само една безплътна сянка.
„Сутринта — пишеше секретарят на херцога — господин Дьо Бофор беше определил да се атакува. Нормандският и пикардийският полк бяха заели позиция сред сивите скали в подножието на хълма, над който се извисяват бастионите на Джиджели. Топовете откриха огън. Завърза се сражение. Изпълнените със смелост полкове тръгнаха напред. Херцогът внимателно следеше тяхното движение, готов да ги подкрепи със своя резерв. До него бяха старите му капитани и адютанти. Дьо Бражелон беше получил заповед да не се отделя от негова светлост. Топовете на противника, който отначало откри огън напосоки, сега започнаха да се насочват по-точно и изстреляните гюлета убиха няколко души близо до херцога. Полковете, които вървяха в колони към укрепленията, понесоха също известни загуби. В редовете ни настъпи объркване, тъй като артилерията не поддържаше достатъчно настъпващите. Действително, батареите, които бяха разположени още в навечерието на атаката, стреляха слабо и неуверено поради лошо избраната позиция. Посоката отдолу нагоре намаляваше обсега на стрелбата и точността на огъня. Разбирайки колко несполучлива е позицията, заета от обсадната артилерия, монсеньорът заповяда корабите, които стояха на вътрешен рейд, да започнат методически обстрел по крепостта. Господин Дьо Бражелон пожела да занесе тази заповед, но мон сеньорът му отказа. Монсеньорът беше прав, тъй като обичаше и пазеше този млад човек. Случилото се по-нататък показа колко основателни са били страховете му. Задачата бе възложена на един сержант, но щом той стигна до брега, два мускетни изстрела откъм крепостта го убиха на място. Сержантът падна на пясъка. Виждайки това, херцогът каза:
— Ето, мой мили виконте — аз спасих живота ви. Предайте това на графа, за да може да ми благодари.
— Вие сте прав монсеньор — виконтът се усмихна тъжно. — Ако не беше вашето благоволение, аз щях да бъда убит вместо този беден сержант и щях да се успокоя навеки.
Господин Дьо Бражелон произнесе тези думи с такъв тон, че херцогът му отвърна рязко:
— Боже мой, млади момко, човек може да си помисли, че ви текат слюнките от завист, но кълна се в душата на Анри IV, аз обещах на вашия баща да ви върна здрав и читав и ако е рекъл Бог, ще изпълня обещанието си.
— Монсеньор, простете ми, моля ви — Дьо Бражелон се изчерви. — Аз обичам риска и освен това е приятно да се отличиш пред своя командващ, особено ако това е херцог Дьо Бофор.
Херцогът омекна и обръщайки се към своите офицери, започна да им дава нови заповеди. В това време командващият флота господин Дестре, който видя опита на сержанта да се доближи до корабите, разбра, че трябва да открие огън, без да чака заповед, което и направи. Тогава арабите, обсипани с гюлета от корабите и камъни, падащи от пробитите и разрушени стени, започнаха да викат за разплата. Техните конници, наведени върху седлата, се спуснаха в галоп от височината и атакуваха нашата пехота, която се обгради с остриетата на пиките си и отблъсна този натиск. Отхвърлени от волята на батальона, арабите се устремиха яростно към щаба, който в този момент беше останал почти без охрана. Опасността беше голяма. Херцогът извади шпагата си. Неговите секретари и офицери от свитата направиха същото. Офицерите се хвърлиха в бой. Ето кога на господин Дьо Бражелон се удаде да задоволи желанието, което изпитваше от началото на сражението. Той се сражаваше редом с херцога и със смелостта на древен римлянин прободе трима араби със своята къса шпага. Виждаше се обаче, че неговата храброст не идва от стремеж да победи врага. Не, тази храброст беше малко изкуствена, почти насилена. Той се мъчеше да се опияни от бъркотията на сражението и от настъпилото кръвопролитие. Виконт Дьо Бражелон дотолкова беше загубил власт над себе си, че херцогът му заповяда да спре. Виконтът обаче не спря и продължи да препуска към вражеските укрепления. Тъй като той беше офицер във висша степен дисциплиниран, това неподчинение учуди всички щабни офицери, а господин Дьо Бофор още по настойчиво завика: