Втурнахме се разтревожени в палатката с херцога. Помощникхирургът ни показа господин Дьо Бражелон проснат на земята, близо до леглото. Лежеше в кърви. Явно болният беше получил конвулсии или се е мятал в треска, затова бе паднал. Това падане беше непосредствена причина за смъртта, както и предположи брат Силван. Виконтът беше вдигнат, но изстинал, мъртъв. Дясната му ръка държеше рус кичур коса, притиснат до сърцето.“
По-нататък следваха подробности за експедицията и победата над арабите.
Д’Артанян спря да чете.
— О, нещастно дете — прошепна той, — беден самоубиец! Като обърна поглед към онази част на замъка, където беше стаята на граф Дьо ла Фер, той си каза тихо:
— Те удържаха дадената един другиму дума. Сега мисля, че са щастливи. Завинаги заедно!
Глава шестдесета
ПОСЛЕДНАТА ПЕСЕН НА ПОЕМАТА
На следващия ден започнаха да пристигат благородници от околността а също и от провинцията, отвсякъде, където пратениците бяха успели да занесат тъжната новина. Д’Артанян се беше затворил и не искаше да разговаря с никого. След гибелта на Портос тези двама покойници бяха потиснали душата му, която досега не знаеше какво е умора. Освен Гримо, който влезе единединствен път при него в стаята, той не забелязваше нито лакеите, нито останалите. По суетнята в къщата и по шума се досети, че се правят приготовления за погребението на графа. Тогава написа до краля молба за продължаване на отпуската му.
Както казахме вече, Гримо влезе при д’Артанян, седна до вратата с вид на човек, потънал в дълбок размисъл, след това стана и направи знак на д’Артанян да го последва. Капитанът мълчаливо се поклони. Гримо слезе в стаята на графа, показа на капитана с пръст празното легло и красноречиво вдигна очи към небето.
— Да — каза д’Артанян, — той е със своя син, когото толкова обичаше.
Гримо излезе от спалнята и тръгна към гостната, в която по обичая в този край беше положено тялото на покойния, преди да се пренесе във вечното му жилище. Д’Артанян се смая, като видя там два ковчега със свалени капаци. Следвайки нямата покана на Гримо, той се приближи и видя в единия Атос, а в другия Раул със затворени очи и усмивка върху посинелите устни.
— Раул е тук?! — прошепна капитанът. — О, Гримо защо не си ми казал?
Гримо поклати глава и без да каже нито дума, взе д’Артанян за ръка и повдигайки тънкия саван, му показа черните рани, през които беше отлетял младият живот. Капитанът се обърна и като реши, че е безполезно да задава въпроси на Гримо, който все едно нямаше да отговори на тях, си спомни, че в писмото от секретаря на херцог Дьо Бофор имаше приписка, която не бе успял да прочете. Писмото завършваше със следните думи:
„Херцогът се разпореди да балсамират тялото на виконта, както е прието у арабите. Херцогът се разпореди също така да бъде уреден транспорт, за да може слугата, отгледал младия виконт, да откара останките му на граф Дьо ла Фер.“
„Значи — помисли си д’Артанян — аз, вече стар и нищо не струващ в този живот мускетар ще тръгна след твоя ковчег, скъпо мое момче, и ще хвърля шепа пръст върху твоето чисто чело, което целувах два месеца преди този тъжен ден. Така е пожелал Бог. Така поиска и ти самият. Нямам право да те оплаквам. Ти сам си избра смъртта. Тя ти се струваше по-желана от живота.“ Настъпи часът, когато останките на бащата и сина трябваше да бъдат предадени на земята. Беше такова струпване на военни и на обикновен народ, че целият път от града до мястото за погребение, близо до една камбанария в открито поле, беше задръстен от конници и пеши в траур. Атос беше избрал за последно свое жилище място зад оградата на тази камбанария, построена на границата на неговите владения. Беше наредил да се пренесат тук камъни, докарани от средновековния замък в Берн, където беше преминала неговата ранна младост. По този начин камбанарията с часовника беше пренесена и построена отново, заобиколена от тополи и смокинови дървета. Всяка неделя в параклиса служеше свещеникът от съседното селище, на когото Атос плащаше на година по двеста ливри. Така селяните, които бяха във васална зависимост от него, на брой около четиридесет, а също така работниците и фермерите със своите семейства идваха тук да слушат богослужение, без да трябва да ходят за това в града. Тук бяха докарани двата ковчега, заобиколени от мълчалива и съсредоточена тълпа. След заупокойната меса, след последното сбогом с мъртвите присъстващите започнаха да се разотиват, разговаряйки по пътя за добродетелите и тихата смърт на бащата, за надеждите, които даваше синът, и за неговия тъжен край на далечния африкански бряг. Малко по малко всичко утихна. Загасиха лампите под скромните сводове. За последен път свещеникът се поклони пред олтара и пред още пресните гробове. После, съпроводен от клисаря, който звънеше с камбанка, се прибра бавно у дома си.