Останал сам, д’Артанян забеляза, че вечерта вече е настъпила. Мислейки за мъртвите, той беше загубил представа за времето. Той се изправи от скамейката, на която седеше, и се накани като свещеника да се прости за последен път с гроба.
Някаква жена се молеше на колене до хълмчето от още влажна пръст. Д’Артанян спря на прага на камбанарията, за да не пречи на молитвата на тази жена и за да се опита да разбере коя е и защо така предано, с такова благоговение и усърдие изпълнява свещения дълг на приятелството. Тя закриваше лицето си с ръце, бели като алабастър. По изящната кройка на нейната дреха се отгатваше, че е жена с благороден произход. Малко по-далеч беше спряла карета и няколко слуги я очакваха на коне. Д’Артанян не можеше да разбере коя е тя и защо е тук. Тя продължаваше да се моли все така усърдно и често прокарваше кърпа по лицето си. После се удари в гърдите с безжалостната мъка на вярваща християнка. Няколко пъти тя повтори едни и същи думи, които отекнаха като вик на болно сърце: „О, прости ми! Прости ми!“
Тъй като тя наистина бе отдадена на своята мъка, д’Артанян, трогнат от тази проява на любов към покойните му приятели, направи няколко крачки, за да прекъсне мрачното покаяние.
Пясъкът заскърца под краката му и жената вдигна глава. Д’Артанян видя добре познатото, обляно в сълзи лице на госпожица Дьо ла Валиер.
— Господин д’Артанян! — прошепна тя.
— Вие?! — мрачно произнесе капитанът. — Вие тук? О, госпожице, бих предпочел да ви видя под сватбен венец в замъка на граф Дьо ла Фер. Тогава щяхме да плачем по-малко и вие, и аз!
— Господине! — възкликна тя, разтърсвана от ридания.
— Тъй като вие — продължи безпощадният приятел на покойните, — вие вкарахте в гроба тези двама мъже!
— О, пощадете ме!
— Да ме пази Бог, госпожице, да оскърбявам жена или да я карам незаслужено да плаче. Но все пак аз съм длъжен да кажа, че мястото на убийцата не е при гроба на нейните жертви.
Тя поиска да отговори, но той я прекъсна:
— Това, което ви казвам — добави той с леден глас, — го казах и на негово величество краля.
Тя молитвено вдигна ръце:
— Аз знам, че причина за смъртта на виконт Дьо Бражелон съм аз! Вестта за нея пристигна снощи в двора. Тази нощ за два часа дойдох тук от Париж. Летях насам, за да видя графа и да го моля за прошка. Не знаех, че той също е умрял. Летях насам, за да моля Бог тук, върху гроба на Раул, да ми изпрати всички заслужени от мен наказания. Сега знам, че смъртта на сина е убила бащата и аз трябва да се упреквам за две престъпления. Заслужила съм двойното Божие наказание.
— Повтарям ви, госпожице — каза д’Артанян, — това, което ми каза в Антиб господин Дьо Бражелон. Той още тогава жадуваше смъртта: „Ако тщеславието и кокетството са я увлекли по порочния път, аз й прощавам, но я презирам. Ако тя е паднала, водена от своята любов, аз също й прощавам и се кълна, че никой никога не би могъл да я обича така, както я обичах аз.“
— Вие знаете — прекъсна го Луиза, — че заради своята любов аз се готвех да се принеса в жертва. Вие знаете как страдах, когато ме срещнахте объркана, нещастна и изоставена. Но аз никога не съм страдала толкова, колкото днес, защото тогава се надявах и желаех, а днес вече няма какво да желая, защото този мъртвец отнесе в гроба цялата ми радост. Аз повече няма да мога да обичам без разкаяние, защото чувствам, че този, когото обичам, ще ми се отплати с мъка за мъката, която съм причинила на другия.
Д’Артанян не отговори, той прекалено добре знаеше, че в това тя безспорно има право.
— Умолявам ви, господин д’Артанян, не ме осъждайте. Аз съм като клонка, откъсната от ствола. Мен повече нищо не ме задържа и самата не знам накъде ме влече мъката. Това е по-силно от мен. Моята любов е безумна, толкова безумна, че е кощунство да се говори за това над този свещен за мен гроб, но аз не се изчервявам и не се разкайвам. Тази любов за мен е като религия. Но понеже не след дълго ще ме видите самотна, забравена и отхвърлена, понеже ще ме видите наказана за всичко, за което имате право да ме обвинявате, пощадете ме в моето мимолетно щастие, оставете ми го поне още няколко дни, още няколко минути. Може би вече съм го загубила! Боже мой! Може би вече съм изкупила това двойно убийство.