Тя продължаваше да говори, когато д’Артанян изведнъж чу гласове и тропот на копита. Господин Дьо Сент-Енян, изпълнявайки поръчението на своя повелител, когото, както той съобщи, измъчвала ревност и безпокойство, беше пристигнал за Ла Валиер.
Полускрит зад кестена, хвърлящ сянка над двата гроба, д’Артанян остана незабелязан от Сент-Енян. Луиза благодари на пратеника и с жест го помоли да се отдалечи. Той излезе извън оградата.
— Виждате ли — тъжно се обърна капитанът към Луиза, — вашето щастие все още продължава.
Младата жена се изправи с достойнство.
— Ще дойде ден — каза тя, — когато ще се каете, че толкова лошо сте мислили за мен. В този ден, господине, аз ще моля Бога да забрави колко несправедлив сте бил към мен. Аз толкова горчиво ще страдам, че вие пръв ще ме съжалите. Не ме упреквайте, господин д’Артанян, за моето мимолетно щастие. То ми струва прекалено скъпо и аз още не съм платила всичко, което трябва да платя за него.
С тези думи тя отново, трепетно и с дълбоко чувство, коленичи:
— Прости ми за последен път, прости ми, мой обичен Раул! Аз прекъснах нашата верига. Ние двамата сме обречени на смърт от тъга. Ти си отиде пръв, бъди спокоен, аз скоро ще те последвам. Ти виждаш, че не съм страхлива и дойдох да се сбогувам с теб. Господ ми е свидетел, Раул, че ако трябваше да дам живота си, за да спася твоя, без да се колебая, бих го дала. Но аз не можех да пожертвам своята любов. Още веднъж прости!
Тя отчупи клонче и го заби в земята, после избърса очите си, плувнали в сълзи, поклони се на д’Артанян и си тръгна. Той погледна след заминаващите конници и каретата и като скръсти ръце на гърдите, дишайки тежко, каза на ума си: „Кога ли ще дойде моят ред да тръгна в същото дълго пътешествие? Какво остава на човек след младостта, след любовта, след славата, след приятелството, силата и богатството… Остава една скала, под която спи Портос, а той имаше всичко, което аз изброих. Остават чимовете, под които спят Атос и Раул…“
За миг д’Артанян сякаш се смали, погледът му се замъгли, той се изправи и се обърна към самия себе си:
„Все пак трябва да се върви напред и напред! Когато настъпи часът, Бог ще ми каже това, както го казва на всички други.“
С върховете на пръстите си той докосна леко влажната от вечерната роса земя, прекръсти се и сам, навеки сам, тръгна по пътя към Париж.
ЕПИЛОГ
Четири години по-късно, след току-що описаната от нас сцена, двама конници минаха в една ранна утрин през Блоа и се разпоредиха да се подготви всичко за лов със соколи. Кралят беше пожелал да ловува в тази хълмиста равнина, която се пресича на две от Лоара и от едната страна опира в Мен, а от другата — в Амброаз.
Бяха началникът на кралската кучкарница и кралският соколар — длъжности, много уважавани по времето на Людовик XIII, но при неговия наследник доста пренебрегнати.
Двамата конници, след като огледаха местността и обсъдиха необходимите подробности по предстоящия лов, връщайки се към Блоа, забелязаха малки групи войници. Техните сержанти им определяха места на известно разстояние един от друг, там, където се предполагаше, че ще се състои ловната хайка. Това бяха кралските мускетари. Зад тях на хубав кон яздеше техният капитан, който се отличаваше със златните ширити върху мундира си. Той имаше бели коси и посивяла брадичка. Беше леко прегърбен, но съвсем леко яздеше и оглеждаше дали всичко е наред.
— Господин д’Артанян остаря — каза началникът на кучкарника на соколаря, — той е десет години по-стар от нас, а когато язди, изглежда съвсем млад.
Офицерът грешеше. За четири години д’Артанян се бе състарил поне с дванадесет. Той се приближи към двамата офицери и ги поздрави с оттенък на приятелска снизходителност, която отличава вишестоящите в общуването с по-нискостоящите. В отговор на своята любезност той получи два изпълнени с дълбоко уважение поклона.
— Ах, колко е добре, че се срещнахме, господин д’Артанян! — възкликна соколарят.
— По-скоро аз би трябвало да кажа тези думи, господа, тъй като в наши дни кралят безпокои по-често мускетарите си, отколкото птиците.
— Да, не е като в добрите стари времена — въздъхна кралският соколар. — Спомняте ли си, господин д’Артанян, как покойният крал биеше свраки из лозята над Божанси… Ах, дявол да го вземе! Вие не бяхте тогава капитан на мускетарите, господин д’Артанян.
— А вие бяхте ефрейтор по птиците — шеговито забеляза д’Артанян. — Все едно, беше добро време, тъй като младостта винаги е хубава. Не е ли така, господин началник на кучкарите?