Кавалерът Дьо Лорен също гледаше с враждебен, подобен на таран поглед.
В кабинета на краля остана само Дьо Гиш. Постепенно всички бяха излезли.
Пред очите на нещастника се мяркаха някакви сенки.
Със страшно усилие на волята той се овладя и побърза към къщи, където го очакваше Раул, овладян от мрачни предчувствия.
— Е, какво стана? — прошепна той, виждайки приятеля си да влиза с олюляваща се походка, без шапка, с блуждаещ поглед.
— Да… да… прав си… да… — едва успя да каже той. После, загубил всичките си сили, падна в креслото.
— А тя?
— Тя?! — извика нещастният младеж, вдигайки юмрук към небето. — Тя?
— А тя? — попита пак Раул.
— Смееше се.
Нещастният изгнаник се засмя и падна безчувствен на пода. Беше унищожен.
Глава шестнадесета
ФОНТЕНБЛО
Вече четири дни градините на Фонтенбло бяха оживени от непрекъсващото празнично веселие. Господин Колбер беше претрупан с работа. Всяка сутрин пресмяташе нощните разходи, а през деня съставяше програми, сметки, наемаше хора, плащаше.
Господин Колбер получи четири милиона и се опитваше да ги изразходва с разумна икономия.
Разходите за митологията го хвърляха в ужас. Всеки сатир и всяка дриада му струваха по сто ливри на ден. Костюмите струваха по триста. Всяка нощ фойерверките и илюминациите поглъщаха по сто хиляди. Отделно илюминацията на брега на изкуственото езеро излизаше тридесет хиляди ливри. Празниците изглеждаха великолепни. Колбер не можеше да си намери място от радост.
По всяко време на деня и нощта можеше да се види как кралят и принцесата тръгват на лов или устройват приеми за някакви измислени персонажи, които без умора изобретяваха в продължение на две седмици и в които се проявяваха блестящият ум на принцесата и щедростта на краля.
Принцесата, която беше героиня на празника, отговаряше на приветствените речи на пратениците на някакви неизвестни народи: гараманти, скити, хиперборейци, кавказци и патагонци, които сякаш никнеха изпод земята пред нея. На всеки от тях кралят подаряваше брилянти и разни скъпи вещи.
Делегациите декламираха стихове, в които кралят беше сравняван със слънцето, а принцесата — с луната. За кралицата и за принца никой не споменаваше, сякаш кралят беше женен не за Мария-Терезия Австрийска, а за Хенриета Английска.
Щастливата двойка се държеше за ръце, разменяше неуловими ръкостискания. Младите хора на едри глътки пиеха от сладката напитка на похвалата, която се ражда от младостта, красотата, могъществото и любовта. Всички във Фонтенбло се учудваха на неочаквано придобитото от принцесата влияние върху краля. Всеки си казваше, че истинската кралица е принцесата. Действително, кралят потвърждаваше тази странна мисъл с всяка своя дума и всеки свой поглед. Той черпеше своите желания и своето вдъхновение от очите на принцесата. Опиваше се от радост, ако тя го удостоеше с усмивка.
А принцесата? Наслаждаваше ли се тя на своето могъщество, виждайки целия свят в краката си? Тя самата не можеше да си признае това, но знаеше и чувстваше едно: че няма повече никакви желания и че е съвършено щастлива. Всичко това ставаше по волята на краля и в резултат принцът, който беше второто лице в държавата, стана трето.
Сега му беше още по-зле от времето, когато музикантите на Дьо Гиш свиреха при принцесата. Тогава поне можеше да излее яда си върху виновника. Изгонвайки врага си обаче, благодарение на съюза с краля, той почувства върху плещите си бреме, което беше далеч по-тежко от предишното.
Всяка нощ принцесата се прибираше напълно изтощена. Езда, къпане в Сена, спектакли, обеди под дърветата, балове на брега на големия канал, концерти. Всичко това можеше да повали дори един здрав швейцарец, а какво остава за тази слаба, нежна жена.
Нека предположим, че що се отнася до танците, разходките, концертите, жените са по-издържливи от най-якия мъж. Но женските сили също са ограничени. Що се отнася до принца, то той не виждаше принцесата дори по време на вечеря. На нея й бяха отредили стаи в кралския павилион заедно с младата кралица и кралицата майка.
Разбира се, кавалерът Дьо Лорен не го напускаше и вливаше по капка отрова в пресните му рани.
След заминаването на Дьо Гиш принцът се развесели и разцъфтя, но трите дни престой във Фонтенбло отново го хвърляха в меланхолия.
Веднъж, когато посвещаваше повече от обикновеното внимание на своя тоалет, си спомни, че за този ден няма никаква програма. Реши да събере своя двор и да заведе принцесата да вечерят в Мор, където имаше прекрасен извънградски дом.