— За какво огорчение говорите? Не се страхувайте от моето любопитство, разказвайте. Та аз нищо не знам, току-що пристигам.
— Казват, че кралицата, позабравена след смъртта на своята свекърва, се оплакала на негово величество и той й отвърнал: „Нима аз, госпожо, не прекарвам при вас всяка нощ? Какво още искате?“
— Ах, горката жена! Сигурно мрази от цялата си душа госпожица Дьо ла Валиер — каза д’Артанян.
— О, не, съвсем не госпожица Дьо ла Валиер!
— А кого в такъв случай?
Звукът на рог прекъсна техния разговор. Той викаше соколите и кучетата. Соколарят и неговият спътник веднага пришпориха конете и напуснаха д’Артанян, без да успеят да му обяснят. Отдалеч се показа кралят, обкръжен от придворни дами и кавалери. Ходом, в строг порядък, под звуците на тръби и рогове, които възбуждаха конете и кучетата, се придвижваше по полето тази пищна кавалкада, това шествие, примесено със звуци, блясък, игра на цветове, за които нищо в наши дни не може да даде дори отдалечена представа, освен може би измамното богатство и фалшивото величие на театралното зрелище. Макар че зрението на д’Артанян беше отслабнало до известна степен, той забеляза че след кавалкадата идват три карети. Първата беше празна, предназначена за кралицата. Като не видя Ла Валиер близо до краля, д’Артанян започна да я търси с очи и я забеляза във втората карета. В нея имаше и две прислужнички, които скучаеха не по-малко от своята господарка.
Отляво на краля, върху разгорещен кон, удържан от умела ръка, яздеше жена с ослепителна красота. Кралят й се усмихваше и тя му отговаряше със същото. Щом тя кажеше нещо, всички започваха неудържимо да се смеят. „Някъде съм срещал тази жена — помисли си мускетарят, — коя беше тя?“ Наведе се към соколаря и му зададе този въпрос. Той понечи да отговори, но в същия момент кралят забеляза д’Артанян:
— А, ето че се върнахте, графе! Защо ние с вас още не сме се видели?
— Защото, ваше величество — отвърна капитанът, — вие спяхте, когато пристигнах, и не се бяхте събудили, когато поех дежурството.
— Той си е останал все същият! — високо каза доволният Людовик. — Починете си, графе, заповядвам ви! Днес ще обядвате с мен!
Около д’Артанян зашепнаха възторжено. Всеки се стараеше да се приближи до него и да му каже някоя приятна дума. Да обядваш с краля беше голяма чест и негово величество не я раздаваше така, както правеше Анри IV. Кралят отмина напред, а д’Артанян беше спрян от нова група придворни, сред които блестеше Колбер.
— Здравейте, господин д’Артанян — обърна се към него министърът благо и вежливо, — надявам се, пътуването е минало добре?
— Да, господине — д’Артанян се поклони, но към шията на своя жребец.
— Чух, че кралят ви покани на обяд. Там ще се срещнете с един стар приятел.
— Стар приятел? — повтори въпроса д’Артанян, като се потопи в тъмните вълни на миналото, които бяха успели да погълнат толкова приятели и толкова врагове.
— Херцог Даламеда, току-що пристигнал от Испания — продължи Колбер.
— Херцог Даламеда — опитваше се да си спомни, ровейки в паметта си, д’Артанян.
— Това съм аз! — произнесе един съвсем белокос, прегърбен старец, заповядвайки да отворят вратата на каретата. Слезе от нея и се отправи към мускетаря.
— Арамис! — извика смаян д’Артанян.
Все още неподвижен и вцепенен, той позволи на треперещите ръце на високопоставения старец да обгърнат шията му. Колбер погледна двамата приятели, след което мълчаливо се отстрани, за да останат насаме, кое. Значи — каза мускетарят, хващайки под ръка Арамис, — вие, изгнаникът и метежникът, сте отново във Франция?
— Да, и ще обядвам с вас при краля — каза усмихнато някогашният вански епископ. — Сигурно си задавате въпроса, защо трябва да бъдеш верен в този подлунен свят? Хайде да пуснем каретата на бедната госпожица Ла Валиер, вижте как се вълнува, вижте как разплаканите й очи следят краля, който разиграва коня си.
— Коя е дамата с него?
— Госпожица Дьо Тоне-Шарант, която стана госпожа Дьо Монтеспан — отвърна Арамис. — След като Луиза ревнува, значи е измамена?
— Още не, д’Артанян, но това няма да закъснее.
Те разговаряха, като се движеха след ловците, и кочияшът на Арамис караше толкова ловко, че пристигнаха на мястото за сбор точно тогава, когато соколът беше налетял на птицата и я натискаше към земята. Кралят бързаше, госпожа Дьо Монтеспан също. Те се намираха пред самотна камбанария с часовник, закрита от големи дървета, доста обрулени от есенния вятър. Зад кулата се виждаше ограда с вратичка. Соколът накара своята плячка да падне зад оградата до самия часовник и кралят пожела да влезе там, за да вземе, както изискваше обичаят, първото перо от уловената птица. Всички се бяха стълпили около оградата. Пространството зад оградата беше толкова малко, че не можеше да побере участниците в кралския лов. Д’Артанян спря Арамис, когато той изяви желание да напусне каретата и да се присъедини към останалите.