— Известно ли ви е, Арамис, къде ви е довел случаят?
— Не! — отвърна херцогът.
— Тук почиват хора, които познавах някога — каза развълнуван от тъжния спомен д’Артанян.
Арамис все още не се сещаше за нищо и мина през тясната врата, която му отвори д’Артанян, в часовниковата кула.
— Къде са погребани?
— Тук, до тази ограда. Виждате ли кръста под младия кипарис? Този кипарис е посаден върху техните гробове. Но не отивайте там. Паднала е свалената от сокола чапла и кралят се отправя към нея.
Арамис спря и се скри в сянката. Без да бъдат забелязани от никого, те видяха бледото лице на Ла Валиер. Забравена в каретата, тя отначало тъжно гледаше през прозореца, после, водена от своята ревност, влезе в кулата и облягайки се на колоната, следеше с поглед намиращия се зад оградата усмихнат крал, който направи знак на госпожа Дьо Монтеспан да се приближи. Госпожа Дьо Монтеспан се приближи и се облегна на предложената й от краля ръка. Като изскубна перо от чаплата, която току-що беше убита от сокола, той го забоде на шапката на своята възхитителна спътница. Усмихвайки се, тя целуна нежно ръката, която й направи този подарък. Кралят почервеня от удоволствие, погледна госпожата пламенно и любовно.
— Какво ще ми дадете в замяна? — попита той.
Тя отчупи клонче от кипарис и го предложи на краля.
— Тъжен подарък — каза тихо Арамис на д’Артанян. — Този кипарис расте на гроб.
— Да, и това е могилата на Раул дьо Бражелон — тъжно произнесе д’Артанян, — Раул, който спи редом с Атос под този храст!
Зад гърба им се чу стон и те видяха как госпожица Дьо ла Валиер падна безчувствена на земята. Тя бе видяла и чула всичко.
— Клетата жена! — д’Артанян помогна на прислужничката, притичала до господарката си, да я заведе до каретата. Ла Валиер остана там да страда в самота.
Същата вечер д’Артанян седеше на кралската трапеза с Колбер и с херцог Даламеда. Кралят беше весел и оживен, безкрайно внимателен към кралицата и също толкова нежен с принцеса Хенриета, която седеше от лявата му страна. Можеше да се помисли, че са се върнали предишните спокойни времена, когато кралят търсеше в очите на своята майка одобрение или неодобрение на всяка своя дума. За фаворитката никой не спомена по време на обяда. Два или три пъти кралят се обърна към Арамис с „господин посланик“ и това още повече увеличи учудването на д’Артанян, който без друго измъчваше мозъка си с въпроса: как така неговият приятел метежник бе в такива чудесни отношения с френския двор. Ставайки от стола, кралят предложи ръка на нейно величество кралицата, като направи знак на Колбер, очите на когото търсеха погледа на владетеля. Колбер отведе настрани д’Артанян и Арамис. Кралят започна разговор със своята снаха, докато обезпокоеният принц разсеяно разговаряше с кралицата, като хвърляше тревожни погледи към брат си и жена си. Разговорът между Арамис, д’Артанян и Колбер се да, въртеше около най-безобидни теми. Те си припомняха министрите от едно време. Колбер разказваше любопитни неща за Мазарини и слушаше спомени за Ришельо. Д’Артанян не можеше да се начуди, виждайки толкова здрав смисъл и весел хумор у този човек с гъсти вежди и ниско чело. Поразен беше от лекотата та, с която този сериозен човек успяваше да отлага с изгода за себе си по-значителния разговор, за който никой от присъстващите не намекна нито веднъж, макар че и тримата събеседници чувстваха неговата неизбежност.
По лицето на принца личеше колко не му харесва разговорът на краля с принцесата. Очите й бяха зачервени, разплакани. Нима тя ще започне да се оплаква? Нима няма да я спре скандалът пред очите на целия двор? Кралят я отведе настрани и се обърна към нея с такъв нежен и мек глас, че това неизбежно трябваше да напомни на принцесата онези дни, когато тя бе обичана от него заради нея самата.
— Сестро моя, защо вашите възхитителни очи са разплакани?
— Но, ваше величество… — опита се да каже нещо тя.
— Принцът е ревнив, нали така, скъпа сестро?
Тя погледна към съпруга си и той разбра, че говорят за него.
— Да… — потвърди тя.
— Вижте — продължи кралят, — ако вашите приятели ви компрометират, то за това принцът не носи никаква вина.
Той каза тези думи толкова нежно, че принцесата, която в последно време беше толкова огорчена, едва не избухна в ридания. Толкова беше изстрадало и измъчено нейното сърце!