В това време кралят и принцесата, след като оставиха конете да си починат и си прошепнаха един на друг сто пъти точно това, което предполагаха придворните, пуснаха конете си в лек галоп и под копитата на кавалкадата зазвънтяха усамотените горски пътеки. Едва тогава тихите разговори, леките намеци и приглушеният смях се смениха с викове. Веселието обхвана всички — от лакеи до принцове. Вдигна се шум и олелия. Гаргите и сойките се разлетяха на всички страни, а козите и елените изплашено бягаха към храстите.
При влизането в града кралят и принцесата бяха посрещнати от дружните викове на тълпата. Принцесата бързаше към съпруга си. Тя инстинктивно чувстваше, че принцът прекалено дълго не взима участие в общото веселие. Кралят се отправи към кралиците. Той съзнаваше задължението си да възнагради поне една от тях за своето отсъствие.
Принцът не прие съпругата си. Каза да й съобщят — той спи. Кралят бе посрещнат не от усмихващата се Мария-Терезия, а от излязлата в галерията Ана Австрийска. Тя го взе за ръка и го заведе в стаята си.
Какво говориха те, или по-добре да кажем, какво кралицата майка каза на Людовик XIV, това никой никога не узна. Единствено разстроеното лице на краля, когато излезе, можеше да подскаже нещо.
Но нашата задача е да изтълкуваме всичко и да информираме нашите читатели. Не бихме изпълнили това, ако читателите не узнаят нищо за съдържанието на този разговор. Поместваме всичко в следващата глава.
Глава осемнадесета
ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ
Кралят, след като се прибра, даде някакви разпореждания и тъкмо се канеше да събере мислите си, когато откри върху тоалетната масичка бележка, написана очевидно с променен почерк. Отвори я и прочете:
„Елате по-бързо, имам да ви казвам много неща.“
Кралят и принцесата се бяха разделили толкова скоро, че трудно беше да се разбере как това „ново“ беше успяло да се събере след другото „много“, което те си бяха казали по пътя от Валвен до Фонтенбло.
Нечетливият почерк на записката накара краля да се замисли. Той леко оправи костюма си и тръгна към нея.
Принцесата искаше да покаже, че го чака, и затова излезе със своите дами в градината.
След като узна, че тя е тръгнала на разходка, кралят повика намиращите се наблизо придворни и ги покани със себе си.
Принцесата беше устроила лов на пеперуди на просторната, осеяна с хелиотроп и маргарити ливада. Тя гледаше как тичат младите и бързоноги придворни дами, а сама с нетърпение чакаше краля.
Скърцането на стъпки по пясъка я накара да се обърне. Людовик XIV беше без шапка. С едно замахване на пръчката той свали една пеперуда, която вдигна от тревата вървящият след него Дьо Сент-Енян.
— Виждате ли, принцесо, аз също ловя пеперуди — каза той, приближавайки се. — Господа — добави, обръщайки се към свитата си, — заемете се с лова и занесете плячката на своите дами.
Това означаваше — отдалечете се от нас.
Беше забавно да се гледа как стари, почтени благородници, отдавна забравили стройност и изящество, започнаха да тичат след пеперудите, губейки шапките си и удряйки с пръчки по храстите, сякаш се сражаваха с испанците.
Кралят подаде ръка на принцесата и я придружи до открита беседка, нещо като хижа, замислена от плахия гений на някакъв неизвестен майстор, който беше положил началото на причудливия и фантастичен стил на тогавашното градинарско изкуство.
Този навес, украсен с рози и виещи се се лиани, се издигаше над скамейка без облегало и беше поставен така, че седящите под него можеха да виждат всичко наоколо, без самите те да могат да бъдат подслушвани и наблюдавани. Всеки неканен свидетел, приближил се да подслушва разговора, щеше веднага да бъде забелязан.
Кралят оттук приветстваше и насърчаваше ловците със знаци. Той набоде пеперудата върху златна карфица и давайки си вид, че разговаря за своята плячка, започна:
— Струва ми се, че тук можем да говорим спокойно.
— Господарю, трябва да говоря на четири очи с вас, но не пред всички.
— Аз също — каза Людовик.
— Учуди ли ви моята бележка?
— Тя ме уплаши. Но това, което искам да ви кажа, е много по-важно.
— Едва ли. Знаете ли, че принцът затвори вратата пред мен?
— Пред вас! Но защо?
— Не се ли досещате?
— Принцесо, мисля, че това, което ще си кажем, е едно и също.
— Какво се случи с вас?
— Като се прибрах, срещнах майка си и тя ме заведе в покоите си.