— Кралицата майка! Тогава е съвсем сериозно!
— И аз мисля така. Ето какво ми каза… Ще позволите ли без предисловие?
— Слушам ви, господарю.
— Принцът говори ли с вас често за мен?
— Доста често.
— А за своята ревност?
— О, още по-често.
— За ревността си от мен?
— Не, не от вас, а от…
— Да, знам. От Бъкингам и Гиш, това е така. Но представете си, сега е намислил да ви ревнува от мен…
— Така ли? — лукаво се усмихна принцесата.
— Струва ми се, че не сме давали никакъв повод…
— Поне аз… но как узнахте за ревността на принца?
— Моята майка ми съобщи, че принцът влязъл при нея като безумец и изсипал цял поток оплаквания от вашето… ще ме извините, нали…
— Говорете, говорете.
— От вашето кокетство. Майка ми се стараела да го разубеди, но той й отвърнал, че не иска да чуе нищо.
— Хората са много лоши, господарю. На какво прилича това! Брат и сестра не могат да разменят й две приказки, без да започнат подозрения и клюки! Ние не правим нищо лошо, господарю. Дори в мислите ни няма нищо лошо.
Тя хвърли към краля горд, предизвикателен поглед, който разгаря пламъка на желанието и при най-студените и благоразумни хора.
— Разбира се — въздъхна Людовик.
— Знаете ли, господарю, ако продължава така, аз няма да издържа. Оценете справедливо нашето поведение. Нима не е порядъчно?
— Да, много.
— Наистина, ние често сме заедно, защото имаме еднакви вкусове и мисли. Може да възникне някаква съблазън, но тя не се е появила!… За мен вие сте само брат и нищо повече.
Кралят се намръщи, но тя продължи:
— Когато вашата ръка се срещна с моята, тя не предизвика у мен това вълнение, този трепет… като при влюбените…
— Достатъчно, достатъчно, умолявам ви! — прекъсна я измъченият крал. — Вие нямате милост и искате да ме убиете.
— Какво означава това?
— Но вие… вие направо ми казвате, че нищо не чувствате към мен.
— О, господарю… не съм казвала това… моите чувства…
— Хенриета… достатъчно… още веднъж ви моля… ако си въобразявате, че аз съм от мрамор като вас, то грешите.
— Не ви разбирам.
— Добре, добре — въздъхна кралят, навеждайки очи. — Значи нашите срещи… и ръкостискания… и вашите погледи… Аз съм виновен… да, вие сте права… разбирам какво искате да кажете.
Той наведе глава и закри лицето си с ръце.
— Бъдете по-сдържан, господарю — живо каза принцесата, — гледа ви господин Дьо Сент-Енян.
— Да, действително — гневно възкликна Людовик. — Нямам и сянка от свобода. Не мога да имам прости и искрени отношения с хората. Мислиш, че си намерил приятел, а всъщност намираш шпионин. Мислиш, че си намерил приятелка, а намираш… сестра.
Принцесата млъкна и се нацупи.
— Принцът е ревнив! — каза тихо тя с особен тон, чиято омагьосваща прелест е невъзможно да бъде повторена.
— Вие сте права! — възкликна кралят.
— Да — продължи принцесата, гледайки към Людовик така, че изгаряше сърцето му. Вие сте свободен, вас не ви подозират и не тровят домашния ви живот.
— Уви, още нищо не знаете. Кралицата също ревнува.
— Мария-Терезия?
— До полуда. Ревността на брат ми е следствие от нейната ревност. Тя е плакала и се е оплаквала на моята майка ядосана от това къпане, което за мен беше такова наслаждение.
„И за мен“ — казваше погледът на принцесата.
— Принцът ги подслушал и доловил думата „баньос“, която кралицата произнесла с особена тъга. Това го накарало да се вмъкне при тях, да се намеси в разговора им и да наговори на майка ми такива неща, че тя била принудена да си тръгне. Вие сте имали работа с ревнив мъж, а пред мен винаги ще стои призракът на същата ревност — с подпухнали очи, хлътнали бузи и кривещи се устни.
— Бедният крал! — прошепна принцесата, докосвайки леко ръката на Людовик.
Той задържа тази ръка, за да я притисне тайно от зрителите, които не преследваха толкова пеперуди, колкото клюки, и протегна към принцесата умиращата пеперуда. Двамата се наклониха над нея, сякаш брояха петънцата или зрънцата златен прах върху нейните криле. Настъпи мълчание. Косите им се докосваха, дъхът им се смеси, а ръцете горяха. Така изминаха пет минути.
Глава деветнадесета
КАКВО МОЖЕШ ДА ХВАНЕШ, ПРЕСЛЕДВАЙКИ ПЕПЕРУДИ
Няколко мига младите хора не се помръднаха, обхванати от мисълта за зараждащата се любов, която посипва с цветя пътя на въображението на двадесетгодишните. Хенриета крадешком гледаше към Людовик. В дълбините на сърцето му тя видя любовта, както опитен водолаз вижда перла на дъното на морето.
Тя разбра, че Людовик се колебае, дори може би е обхванат от съмнения и трябва леко да размърда това лениво или нерешително сърце.