И наистина, от височинката към тях тичаше цяла тълпа дами и кавалери. Причината за този набег беше един великолепен гроздов сфинкс, приличащ отгоре на сова, и с долни крилца, напомнящи розови листчета.
Този рядък улов беше попаднал в мрежичката на госпожица Дьо Тоне-Шарант, която с гордост го показваше на по-малко щастливите си съпернички. Царицата на лова седна на около двадесет крачки от скамейката на Людовик и Хенриета, облегна се на разкошния дъб, обвит с бръшлян, и забоде пеперудата върху дългата си пръчка. Госпожицата беше много красива. Затова всички кавалери напуснаха останалите дами и се събраха около нея в кръг, под предлог че я поздравяват за успеха.
Кралят и принцесата се усмихнаха и наблюдаваха тази сцена, както възрастни гледат на игрите на децата.
— Какво ще кажете за госпожица Тоне-Шарант, Хенриета? — попита кралят.
— Ще кажа, че косите й са много светли — отвърна принцесата, показвайки единствения недостатък в почти съвършената красота на бъдещата госпожа Дьо Монтеспан.
— Да, много е руса, това е така, но според мен тя е красавица.
— Да, и кавалерите обикалят около нея. Ако вместо пеперуди ловяхме ухажори, вижте колко щяхме да съберем около нея.
— Какво ще кажете, ако кралят се намеси в тълпата от ухажори и хвърли поглед към красавицата? Как мислите, ще продължи ли принцът да ревнува?
— О, господарю, госпожица Дьо Тоне-Шарант е доста силно лекарство — въздъхвайки, каза принцесата. — Ревнивецът би се излекувал, но ще се появи ревнивка!
— Хенриета, Хенриета! — възкликна Людовик. — Вие изпълвате сърцето ми с радост. Вие сте права, госпожица Дьо Тоне-Шарант е твърде красива, за да служи за прикритие.
— Прикритието на краля — с усмивка отвърна Хенриета, — Това прикритие трябва да бъде красиво.
— Значи ми я препоръчвате — попита Людовик.
— Какво да ви кажа, господарю? Да дам такъв съвет, значи да дам оръжие против себе си. Ще бъде безумие да ви препоръчам за отвличане на вниманието жена, много по-красива от тази, която казвате, че обичате.
Кралят потърси ръката на принцесата и погледа й, след което прошепна на ухото й няколко нежни думи толкова тихо, че дори авторът на тази книга не можа да ги чуе.
След това добави на висок глас:
— Добре, изберете сама тази, която трябва да лекува нашите ревнивци. Аз ще я ухажвам, ще й посвещавам цялото си свободно време, ще й давам цветята, предназначени за вас, ще й шепна за всички нежни чувства, които възбуждате в мен. Само избирайте по-внимателно, иначе като й предлагам откъснатата от моята ръка роза, неволно ще гледам към вас и моите ръце, моите устни винаги ще се стремят към вас, ако ще цялата вселена да узнае тайната ми.
Докато тези думи, стоплени от любовна страст, се лееха от устата на краля, принцесата се изчервяваше, потрепваше щастлива, горда, упоена. Тя не можеше нищо да каже в отговор: нейната гордост, нейната жажда за преклонение бяха удовлетворени.
— Ще избера — каза тя, вдигайки към него прекрасните си очи, — само че не така, както искате, защото целият този тамян, който се каните да кадите пред олтара на друга богиня… ах, господарю! Аз ревнувам! Искам изцяло да се върне към мен, да не пропадне нито една частица от него. Ще ви избера такава, разбира се, с вашето кралско позволение, която най-малко би била способна да ви увлече, за да остане образът ми недокоснат във вашето сърце.
— За щастие — каза кралят, — сърцето ви не е лошо, иначе би трябвало да треперя от вашите заплахи. Освен това сред заобикалящите ни жени трудно би се намерило неприятно лице.
Докато кралят говореше, принцесата стана от скамейката, хвърли поглед към ливадата и го повика:
— Приближете се до мен, господарю. Виждате ли там, при жасминовите храсти, една хубавичка девойка, изостанала от другите? Тя върви сама, навела глава, и гледа в краката си, сякаш е загубила нещо.
— Госпожица Дьо ла Валиер? — попита кралят.
— Да.
— О!
— Нима не ви харесва, господарю?
— Но погледнете я, бедничката. Толкова е слабичка, почти безплътна.
— А нима аз съм дебела?
— Но тя някак си е тъжна.
— Пълна моя противоположност. Нали ме упрекват, че съм много весела!
— Освен това накуцва. Вижте, нарочно пропусна всички пред себе си, за да не забележат недостатъка й.
— Какво от това? Затуй пък няма да избяга от Аполон като бързоногата Дафне.
— Хенриета, Хенриета! — каза кралят с досада. — Вие нарочно избирате най-непривлекателната от вашите придворни дами.
— Да, но все пак тя е моя придворна дама, забележете!
— Какво от това?