— Аз не съм ви заповядвал да се връщате, графе.
— Разбира се, господарю, но ваше величество не ми е заповядвал и да остана там.
Кралят чувстваше, че времето тече. Още минута само, и всичко щеше да пропадне. Освен всичко друго в сърцето му цареше щастие. Той почерпи вдъхновение от недвусмисления поглед на принцесата.
Очите на Хенриета му казваха:
„Нали ви ревнуват. Разсейте подозренията. Който не се бои от двама съперници, не се бои от нито един.“
Със своята ловка намеса принцесата успя да се наложи. Кралят се усмихна на Дьо Гиш.
Той не разбра нищо от този безмълвен разговор. Забеляза единствено, че принцесата се старае да не гледа към него. Своето помилване той дължеше на нея. Кралят беше доволен. Само принцът не можа да разбере нищо.
Балетът започна. Всичко беше великолепно.
Когато цигулките въодушевиха царствените танцьори, когато наивната пантомима на онази епоха се разгърна в целия си блясък, залата се разтърси от аплодисменти.
Дьо Гиш сияеше като слънце, но слънце придворно, готово да се задоволи с второстепенна роля. Той не се интересуваше от постигнатия успех, който според него принцесата не оцени, а мечтаеше как отново да завоюва нейната благосклонност. Само че тя дори не го погледна.
Малко по малко тревогата помрачи цялата му радост, целия му блясък. Краката му се подгъваха, ръцете не го слушаха, а главата му бучеше.
От тази минута кралят стана действително първият танцьор в кадрила. Той хвърли поглед към своя победен съперник.
Дьо Гиш не приличаше на себе си. Той танцуваше лошо, бездушно и скоро съвсем спря.
Кралят и принцесата тържествуваха.
Глава двадесет и първа
НИМФИТЕ ОТ ПАРКА ФОНТЕНБЛО
Почти цяла минута кралят се наслаждаваше на своята победа. Тя беше пълна. После се обърна към принцесата, за да й се полюбува.
В младостта хората обичат може би по-горещо и страстно, отколкото в зряла възраст. Но при тях всички други чувства се проявяват с такава сила, че самолюбието не отстъпва на любовта, за разлика от по-късно, към тридесет — тридесет и петте им години, когато любовта става всепоглъщаща.
Людовик си мислеше за принцесата, но повече мислеше за себе си. Тя мислеше само за себе си, без въобще да мисли за краля. В цялото това преплитане на царствени романи и царствен егоизъм жертвата беше Дьо Гиш. На всички се хвърлиха в очи вълнението и безпомощността на бедния човек и всичко това беше толкова по-учудващо, защото никой досега не го беше виждал с отпуснати ръце, наведена глава и изгаснал поглед. Обикновено никой не се съмняваше в Дьо Гиш, когато ставаше въпрос за вкус и елегантност. Отначало мнозинството от присъстващите приписа неговия неуспех в балета на обикновена придворна хитрост. Но по-проницателните, а такива в двора не липсваха, се досетиха, че нещо не е наред.
Накрая всичко потъна в бурни аплодисменти. Кралиците изразиха своето милостиво одобрение, а публиката — шумния си възторг. Кралят се оттегли, за да се преоблече, и Дьо Гиш, оставен сам на себе си, се приближи до принцесата. Тя седеше в дъното на сцената, очаквайки второто си излизане и новия си триумф. Не беше чудно, че не забелязва нищо и никого.
При появата на Дьо Гиш нейните две придворни дами, облечени като дриади, предвидливо изчезнаха.
Дьо Гиш се приближи и се поклони на нейно кралско височество. Но принцесата дори не обърна глава. Кръвта замръзна в жилите му. Това пълно равнодушие го зашемети. Наистина, той идваше отдалече, не знаеше какво се беше случило, и не можеше да предвиди нищо. Виждайки, че неговият поклон остава без отговор, той се приближи още една крачка и с пресекнал глас произнесе:
— Ваше височество, имам чест да ви засвидетелствам най-смиреното си почитание.
Този път принцесата благоволи да повдигне тъмните си очи към графа:
— Ах, това сте вие, господин Дьо Гиш, здравейте. И веднага се обърна на другата страна. Графът едва успя да се сдържи.
— Ваше кралско височество, вие танцувахте възхитително.
— Така ли намирате? — небрежно отвърна тя.
— Да, вашата роля напълно съответства на характера на ваше кралско височество.
Принцесата се обърна и внимателно погледна Дьо Гиш:
— Какво искате да кажете с това?
— Вие играете прекрасна, надменна и лекомислена богиня — отвърна той.
— За Помона ли говорите, графе?
— Говоря за тази богиня, която вие играете, ваше кралско височество.
Принцесата направи гримаса.
— Но вие самият, господине — добави тя, — сте превъзходен танцьор.
— О, ваше височество, аз принадлежа към числото на тези, които съвсем не ги забелязват. А ако понякога ги забележат за миг, То веднага ги забравят.