Виждайки, че младият човек приема думите му на шега, мускетарят сви рамене и спокойно тръгна към масата с огромна мастилница и още по-огромно перо, което би стреснало дори Портос.
Едва сега Дьо Вард осъзна, че това не бе празна заплаха. В тези времена Бастилията плашеше всички. Той направи крачка към Раул и едва чуто произнесе:
— Господине, поднасям ви извиненията си, току-що продиктувани от господин Д’Артанян. Принуден съм да направя това.
— Почакайте, господин Дьо Вард — прекъсна го мускетарят с невъзмутимо спокойствие, — вашите изрази са неточни. Аз не съм казвал: „Принуден съм да ви поднеса извиненията си.“ Казах: „Моята съвест ме кара да ви поднеса извиненията си.“ Така ще е по-добре, повярвайте ми. Това изречение ще изразява по-добре вашите чувства.
— Приемам — каза Дьо Вард, — но се съгласете, господа, че е по-добре да получиш удар от шпага, отколкото да си подложен на такава тирания.
— Не, господине — намеси се Бъкингам, — защото ударът с шпага не доказва дали сте прав или не. Той само показва ловкостта ви.
— Уважаеми господине! — викна Дьо Вард.
— Пак ли се каните да кажете някоя мърсотия? — прекъсна го Д’Артанян. — По-добре млъкнете!
— Това ли е всичко, господине? — попита Дьо Вард.
— Всичко! — отвърна Д’Артанян. — Тези господа и аз сме удовлетворени.
— Бъдете уверен, господине — поде отново Дьо Вард, — че опитът да ни помирите е не особено успешен.
— Защо?
— Защото се разделяме с господин Дьо Бражелон още по-големи врагове отпреди.
— Що се отнася до мен, грешите — каза Раул. — Аз не изпитвам никаква злоба към вас.
Дьо Вард беше смазан. Огледа присъстващите с помътнял поглед.
Д’Артанян любезно се поклони на придворните, които присъстваха на сцената, и всички си тръгнаха, стискайки му ръката един по един.
Към Дьо Вард не погледна никой.
— Нима няма някой, на когото да излея обидата си? — извика побеснял младият човек.
— Има, господине — прошепна му на ухото глас, пълен със заплаха.
Дьо Вард се обърна и видя херцог Бъкингам, който нарочно беше изостанал.
— Вие? — извика Дьо Вард.
— Да, аз. Не съм поданик на Франция и не оставам на френска територия, тъй като заминавам за Англия. Аз също съм насъбрал достатъчно горчивина и злоба и трябва да ги излея върху някого. Принципите на господин Д’Артанян ми харесват, но не съм склонен да ги прилагам спрямо вас. Аз съм англичанин и ви предлагам това, което вие така неуспешно предлагахте на другите.
— Херцог!
— И така, драги Дьо Вард, вие се задушавате от злоба, излейте я върху мен. След тридесет и шест часа ще бъда в Кале. Да тръгнем заедно. Така пътят няма да ни се стори толкова дълъг. Ще извадим шпаги на морския бряг, когато го залее приливът. Всеки шест часа брегът принадлежи на Франция, а следващите шест — на Бога.
— Добре, приемам вашето предизвикателство.
— Ако ме убиете — каза херцогът, — ще ми направите голяма услуга.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви доставя това удоволствие, херцог! — отвърна Дьо Вард.
— Ваш покорен слуга, господин Дьо Вард. Утре сутринта моят камердинер ще ви съобщи часа на тръгването ни. Ще тръгнем заедно като двама приятели. Обичам да яздя бързо. Сбогом.
Бъкингам се поклони и се върна при краля.
Силно раздразнен, Дьо Вард се отправи към дома си.
Глава втора
БЕЗМО ДЬО МОНЛЕЗЕН
След като дадоха урок на Дьо Вард, Атос и Д’Артанян се спуснаха на двора.
— Знаете ли — каза Атос, — Раул няма да избегне дуела с Дьо Вард. Той е храбър и лош.
— Познавам това семейство — отвърна Д’Артанян, — доста работа имах с таткото. Доста работа ми създаде, макар че тогава мускулите ми бяха добри, а увереност имах в излишък. Струваше си да се види как се справих с него. Ех, приятелю, днес никой не прави такива удари, ръката ми не спираше да работи нито за секунда. Впрочем вие сте ме виждали, Атос, как действам. Шпагата ми като змия се извиваше на всички страни, за да ухапе някого. Никой не можеше да устои на този натиск. Дьо Вардбаща доста ме измори. Помня, че към края ръката ми беше изтръпнала.
— Затова ви казвам, Дьо Вардсин непременно ще търси начин да се дуелира с Раул и ще постигне своето. Раул няма да го отбягва.