— Тогава умирайте, нежна хлапачко — отвърна госпожица Дьо Тоне-Шарант. — Макар че тук няма мъже, но затова пък има две жени, ваши приятелки, които направо ви обвиняват, че сте простодушна кокетка, което ще рече, най-опасната от всички съществуващи.
— Какво говорите! — възкликна Луиза, като се изчерви и едва не се разплака.
В отговор се раздаде нов взрив от смях.
— Почакайте, ще попитам за това Бражелон, който те познава от дванадесет години, обича те и ако може да ти се вярва, нито веднъж не е целунал дори крайчеца на пръстите ти.
— Какво ще кажете за такава жестокост, госпожице с нежно сърце? — обърна се Атенаис към Ла Валиер.
— Ще кажа само една дума: добродетел. Да не би вие да отричате и добродетелта?
— Послушай, Луиза, недей да лъжеш — Ора я хвана за ръката.
— Как! Дванадесет години непристъпност и строгост!
— Преди дванадесет години съм била само на пет. Детските лудории не се смятат.
— Е, добре, сега си на седемнадесет, ще приемем не дванадесет, а три години. Значи в продължение на три години постоянно си била жестока. Но против теб говорят сенчестите гори на Блоа, срещите при светлината на звездите, нощните срещи под кедрите, неговите двадесет и вашите четиринадесет, пламенните му погледи, говорещи по-красноречиво от думите.
— Каквото и да е, аз ви казах истината.
— Не е за вярване!
— Но предположете, че…
— Какво има? Говори!
— Доизкажи се, защото ще предположим нещо, което не си сънувала.
— Можете да предположите, че ми се е струвало, че обичам, но всъщност да не е така.
— Как, ти не обичаш?
— Какво да правя! След като не съм постъпвала като другите, които обичат, значи не обичам, значи моят час не е настъпил.
— Пази се, Луиза! — каза Монтале. — Ще ти отговоря с твоето неотдавнашно предупреждение. Раул го няма, затова не го обиждай. Бъди великодушна. Ако след като прецениш всичко, стигнеш до заключение, че не го обичаш, кажи му го направо. Бедният юноша!
Тя отново започна да се смее.
— Госпожицата току-що съжаляваше господин Дьо Гиш — намеси се Атенаис. Няма ли тук връзка? Може би равнодушието към един се обяснява със състрадание към друг?
— Какво пък — тъжно въздъхна Луиза, — оскърбявайте ме, смейте се, ясно е, че не сте способни да разберете.
— Боже мой, каква обида и тъга, и сълзи! — възкликна Монтале. — Ние се шегуваме, Луиза, уверявам те, съвсем не сме такива чудовища, каквито ни мислиш. Погледни гордата Атенаис, тя не обича господин Дьо Монтеспан, но щеше да изпадне в отчаяние, ако Монтеспан не я обичаше… Погледни ме мен, аз се смея на господин Маликорн, но той отлично умее, когато иска, да ми целува ръка. Освен това най-старата от нас няма и двадесет години… Всичко е пред нас!
— Вие сте луди, наистина сте луди! — прошепна Луиза.
— Да, ти единствена си със здрав ум.
— Разбира се!
— Значи все пак не обичаш бедния Бражелон? — попита Атенаис.
— Може би — избърза Монтале — тя не е съвсем уверена в това. Във всеки случай имай предвид, Атенаис, ако господин Дьо Бражелон се окаже свободен, огледай го добре, преди да дадеш дума на господин Дьо Монтеспан.
— Скъпа моя, господин Дьо Бражелон не е единственият интересен мъж. Господин Дьо Гиш по нищо не му отстъпва.
— На днешния бал той нямаше успех — каза Монтале. — Принцесата не го погледна нито веднъж.
— А господин Дьо Сент-Енян блестеше. Уверена съм, че много от жените, които го видяха как танцува, няма скоро да го забравят. Нали, Ла Валиер?
— Защо ме питате? Не съм го виждала и не искам да го виждам.
— Няма какво да се хвалиш със своята добродетелност! Нали имаш очи!
— Зрението ви е прекрасно.
— Значи днес вечерта си видяла всички наши танцьори.
— Да, почти всички.
— Това „почти“ звучи не много любезно за тях.
— Какво да правя!
— Кой от всички тези кавалери, които си видяла, предпочиташ?
— Да — намеси се Монтале, — господин Дьо Сент-Енян, господин Дьо Гиш, господин…
— Никого, всички са еднакво хубави.
— Нима в това блестящо събрание, в този пръв в света двор никой не ти е харесал?
— Не казвам това.
— Тогава сподели с нас. Назови твоя идеал.
— Какъв идеал?
— Значи все пак имаш такъв?
— Наистина — възкликна изкараната от търпение Ла Валиер, — аз решително не ви разбирам. Вие също имате сърце, както и аз, и очи, и изведнъж говорите за господин Дьо Гиш, за господин Дьо Сент-Енян или за някой друг, когато на бала беше кралят.
Тези думи, произнесени бързо, развълнувано и страстно, предизвикаха такова учудване у двете приятелки, че Ла Валиер се изплаши от току-що казаното.