— Кралят! — извикаха в един глас Монтале и Атенаис. Луиза закри лицето си с ръце и наведе глава.
— Да да! Кралят! — прошепна тя. — Нима според вас някой може да се сравни с него?
— Може би си права, госпожице, като казваш, че имаш превъзходно зрение. Ти виждаш далеч, дори твърде далеч! Само че, уви, кралят не е от тези хора, върху които могат да се спират нашите нещастни погледи.
— Вие сте прави, вие сте прави! — извика Луиза. — Не всички очи могат безопасно да гледат към слънцето. Но аз ще го погледна, дори да ослепея!
В тази минута, сякаш в отговор на тези думи, в храстите се чу шум на листа и коприна.
Придворните дами скочиха ужасени. Те видяха как се заклатиха клончетата, но не видяха никого.
— Това е вълк или глиган! — изплашено извика Монтале. — Да бягаме, да бягаме по-скоро!
В неописуем ужас трите се втурнаха по първата попаднала им алея и си поеха дъх едва на края на гората. Там се спряха и се притиснаха една към друга. Сърцата им биеха до пръсване. Чак след няколко минути дойдоха на себе си. Луиза беше останала съвсем без сили.
Ора и Атенаис я подкрепяха.
— Едва се спасихме — каза Монтале.
— Ах, госпожици — каза Луиза. — Боя се, че там имаше звяр, по-страшен от вълк. По-добре беше да ме разкъса вълк, отколкото някой да чуе думите ми. Ах, аз съм луда. Как можах да си въобразя подобни неща!
При тези думи тя се залюля като тревичка, краката й се подкосиха и загубвайки съзнание, се изплъзна от ръцете на приятелките си и падна на тревата.
Глава двадесет и трета
БЕЗПОКОЙСТВОТО НА КРАЛЯ
Да оставим нещастната Ла Валиер в безсъзнание и с грижещите се за нея приятелки и да се върнем при кралския дъб.
Девойките не бяха успели да се отдалечат на двадесетина крачки, когато шумът, който ги бе изплашил, се усили. Иззад храстите се показа човек, който излезе на полянката и виждайки, че скамейката е празна, се разсмя.
По даден от него знак от храстите излезе и неговият спътник.
— Нима, господарю — започна спътникът, — уплашихте нашите госпожици, които толкова интересно разговаряха за любовта?
— Да, за съжаление — отвърна кралят. — Но ти не се страхувай, Сент-Енян!
— Каква щастлива среща, господарю! Ако се осмелявах да ви давам съвети, бих ви посъветвал да се затичате подире им.
— Те са вече далеч.
— Това не е така. Ако знаеха, че ги преследват, те с голямо удоволствие биха оставили да ги настигнат. Особено ако узнаеха кой е преследвачът.
— Ти си много самонадеян.
— Ами как! На едната аз й бях по вкус, а другата ви сравняваше със слънцето.
— Ето затова трябваше да се крием. Къде се е видяло слънцето да свети през нощта?
— Ей Богу, ваше величество, вие не сте любопитен. На ваше място непременно бих поискал да узная кои са тези две горски нимфи, две дриади или феи, които имат толкова високо мнение за нас.
— Аз и така ще ги позная.
— По какъв начин?
— По гласа. Това сигурно са придворни дами. Тази, която говореше за мен, имаше прелестен глас.
— Ваше величество става неравнодушен към похвалите.
— Не може да се каже, че злоупотребявам с тях.
— Простете господарю, аз съм глупак. А каква е тази страст, за която ми признахте, след като вече сте я забравили?
— Как съм я забравил? Съвсем не. Нима може да се забравят прелестните очи на Ла Валиер?
— Да, но другата има такъв прелестен глас.
— Коя?
— Тази, която се възхищаваше от слънцето.
— Послушайте, господин Дьо Сент-Енян.
— Извинете, господарю.
— Впрочем, аз нямам претенции към твоите думи, че еднакво ми харесват приятните гласове и красивите очи. Знам, че си бъбривец и че утре ще си платя за откровеността.
— Как така?
— Естествено. Всички утре ще узнаят, че имам слабост към малката Ла Валиер. Пазете се, Сент-Енян, само на вас съм открил тайната си и ако дори един човек ми каже за това, ще знам кой ме е издал.
— С какъв жар говорите, господарю!
— Съвсем не, просто не искам да компроментирам това момиче.
— Не се безпокойте, господарю.
— Даваш ли ми дума да мълчиш?
— Кълна се, господарю!
„Отлично! — помисли си кралят, усмихвайки се. — Утре на всички ще е известно, че през нощта съм преследвал Ла Валиер.“
— Знаеш ли, струва ми се, че се заблудихме — каза Людовик, оглеждайки се наоколо.
— Това не е толкова страшно.
— Как ще излезем през тази вратичка?
— През нея ще излезем направо към мястото, където се пресичат алеите.
— Там, където отивахме, когато чухме женски гласове ли?
— Именно, господарю, особено последните думи, когато ни споменаваха двамата.