— Простете, господарю, но сега срещнах една от трите бъбривки и си признавам, че тази среща ми отвлече вниманието.
— Значи я намерихте? — живо попита Людовик.
— Намерих тази, която така похвално говореше за мен, а намирайки нея, започнах да търся и другата. В този момент се появихте вие.
— Как се казва вашата красавица, Сент-Енян? Или може би е тайна?
— Господарю, това, разбира се, трябва да е тайна, и то голяма, но от вас не крия нищо. Това е госпожица Дьо Тоне-Шарант.
— Красива ли е?
— Необикновена красавица, господарю, познах я по гласа, когато произнасяше моето име. Приближих се до нея и я заговорих, което беше много лесно в тълпата. Започнах да я разпитвам и тя, без да подозира нищо, ми каза, че била със своите приятелки под кралския дъб, когато някой ги изплашил. Дали вълк, дали злосторник… Те се втурнали да бягат…
— А как се казват приятелките й? — живо прекъсна тирадата му кралят.
— Господарю, заповядайте да ме затворят в Бастилията!
— Защо?
— Защото съм егоист и глупак. Бях така радостен от откритието, че си загубих ума. Освен това мислех, че ваше величество толкова се интересува от Ла Валиер, че не сте придали никакво значение на подслушаното от нас бърборене. После госпожица Дьо Тоне-Шарант ме напусна и отиде при Ла Валиер.
— Да се надяваме, че и на мен ще ми провърви, както на теб. Да отидем при болната.
„Интересно! — помисли си Сент-Енян. — Той действително е увлечен по малката. Никога не бих помислил.“
Показа на краля стаята, в която бяха настанили Ла Валиер. Людовик влезе, последван от Сент-Енян.
В просторната зала с нисък таван и прозорец, гледащ към цветарника, в широко кресло беше седнала Ла Валиер и с пълни гърди вдишваше ароматния нощен въздух.
Разкошните й руси къдри под фееричната шапка се пръскаха на вълни около полуприкритите с дантели гърди и плещи, а от очите и течаха едри сълзи. Стори му се, че е още там, в гората, седнала на клон. Матова бледност покриваше лицето й, като му придаваше неописуема нежност, а физическите и нравствените страдания бяха наложили върху него отпечатък на благородна скръб. Тя седеше неподвижно, сякаш беше безкрайно далече. Изглежда, не чуваше нито шушукането на приятелките си, нито отдалечения шум на тълпата, долитащ през отворения прозорец. Беше се затворила в себе си и само прекрасните й тънки ръце от време на време потрепваха като че от невидимо докосване. Замислена, тя не усети влизането на краля.
Той видя отдалече неподвижната фигура, осветена от мекия блясък на луната.
— Боже мой — възкликна той с непресторен ужас. — Какво й е? Като че ли е безжизнена!
— Не, господарю — каза шепнешком Монтале. — Напротив, сега е много по-добре. Нали, Луиза, сега се чувстваш по-добре?
Ла Валиер не отговори нищо.
— Луиза — продължи Монтале, — кралят се безпокои за здравето ти.
— Кралят! — извика Луиза, скачайки, сякаш наистина бе още там, под стария дъб, и я изгаряше пламък. — Кралят се безпокои за моето здраве?
— Да — отвърна Монтале.
— Кралят е тук? — учуди се Ла Валиер, без да смее да повдигне очи.
— Боже мой, това е същият глас! — прошепна кралят на ухото на Сент-Енян.
— Вие сте прав, господарю — отвърна той. — Това е същата, която е влюбена в слънцето.
— Шшт! — прошепна кралят. После се приближи към Луиза.
— Вие не сте добре, госпожице? Видях ви преди няколко минути в безсъзнание на тревата. Какво се случи с вас?
— Господарю — прошепна бедната девойка, побледнявайки и треперейки като в треска, — самата аз не зная.
— Вероятно много сте ходили — каза кралят. — Може би е от умора.
— Не, господарю — побърза да отговори вместо приятелката си Монтале, — това не е от умора. Цялата вечер седяхме под кралския дъб.
— Под кралския дъб? — трепна Людовик. — Значи не съм сбъркал. — Той намигна на графа.
— Да, да — потвърди Сент-Енян, — под кралския дъб заедно с госпожица Дьо Тоне-Шарант.
— Откъде знаете? — попита Монтале.
— Много просто. Самата Тоне-Шарант ми каза.
— Тогава сигурно ви е казала и причината за припадъка на Луиза.
— Тя ми спомена за някакъв вълк или злосторник, не разбрах добре.
Ла Валиер слушаше със замръзнал поглед, дишайки тежко, сякаш отгатваше истината. Людовик приписа това състояние на прекараната уплаха.
— Не се бойте — успокои я той, сам развълнуван, — вълкът, който ви уплаши, е бил с два крака.
— Значи това е бил човек! — извика Луиза. — Значи някой ни е подслушвал!
— Дори да е така! Нима сте говорили неща, които не трябва да бъдат чути?
Ла Валиер плесна с ръце и закри лицето си, за да скрие избилата червенина.