— Ах! — изстена тя. — Кажете, за Бога, кой е бил в храстите? Кралят я хвана за ръката.
— Това бях аз, госпожице — каза той, наклонявайки се с уважение към нея. — Нима се боите от мен?
Ла Валиер извика високо. Силите за втори път я напуснаха и тя със стон, безчувствена падна в креслото. Кралят успя да протегне ръка и да я задържи.
На две крачки от тях стояха Тоне-Шарант и Монтале. Те също стояха като вкаменени, спомняйки си разговора с Л а Валиер, и съвсем забравиха, че трябва да й се притекат на помощ, дотолкова се бяха объркали от присъствието на краля, който, преклонил коляно, държеше в обятията си загубилата съзнание Луиза.
— Вие всичко сте чули, господарю? — прошепна с ужас Атенаис.
Кралят не отговори. Той внимателно гледаше полузатворените очи на Ла Валиер, стискайки отпусната й ръка.
— Всичко, до последната дума — обади се Сент-Енян, приближавайки се до госпожица Тоне-Шарант с надеждата, че и тя ще припадне в обятията му.
Но гордото момиче много трудно можеше да бъде докарано до припадък. То хвърли унищожителен поглед към графа и избяга от стаята.
По-храбрата Монтале се наведе към Луиза и я пое от ръцете на краля, чиято глава започваше да се замайва от аромата на косите й.
— На добър час! — прошепна Сент-Енян. — Интересна случка! Ще бъда глупав, ако първи не разкажа за нея.
Кралят се приближи към него с предупредителен жест:
— Нито дума, графе!
Бедният крал съвсем беше забравил, че само преди час бе казал същото на Сент-Енян, но със съвсем друго намерение. Да придаде на случката колкото може по-голямо значение.
Разбира се, второто предупреждение се оказа също така безполезно, както и първото. След половин час цяло Фонтенбло знаеше, че госпожица Дьо ла Валиер е признала под кралския дъб пред Монтале и Тоне-Шарант своята любов към краля.
Също така стана известно, че кралят е бил много разтревожен за здравето на госпожица Ла Валиер, че е побледнял и затреперил, взимайки в обятията си припадналата красавица. По такъв начин никой не се съмняваше, че е станало велико събитие. Кралят се е влюбил в госпожица Дьо ла Валиер и принцът може да спи съвсем спокойно.
Учудена не по-малко от другите от такова развитие на нещата, кралицата майка побърза да съобщи за него на младата кралица и на Филип Орлеански. На всекиго от тях тя предаде новината по различен начин. На снаха си каза така:
— Виждате ли, Тереза, колко сте грешили, като обвинявахте краля. Днес вече му приписват нова любов и навярно този слух е също толкова фалшив, колкото вчерашният.
Разказвайки за приключението под кралския дъб на принца, тя добави:
— Колко ви е заслепила ревността, скъпи мой Филип! Ясно е като бял ден, че кралят съвсем си е загубил главата заради девицата Ла Валиер. Сега да не вземете да кажете на жена си, че ще стигне до кралицата!
Последното предупреждение подейства незабавно. Лицето на принца просия. Той тържествуваше, но тъй като още нямаше дванадесет, а празникът щеше да продължи до два часа през нощта, Филип намери жена си, предложи й ръката си и тръгна да се разхожда с нея.
Само след няколко крачки той направи това, за което го предупреждаваше майка му:
— Моля ви, не казвайте на кралицата какво се говори за краля!
— А какво се говори? — осведоми се съпругата му.
— Че моят брат по най-невероятен начин се е влюбил.
— В кого?
— В девицата Ла Валиер.
Беше тъмно и никой не видя усмивката на принцесата.
— Ето какво било! — каза тя. — Откога е това?
— По всяка вероятност отскоро, само от няколко дни. Но това е бил само пушек, пламъкът избухна едва днес.
— Какво пък, кралят има прекрасен вкус, девойката е очарователна.
— Вие се подигравате, скъпа моя.
— Аз? Защо мислите така?
— Във всеки случай тази страст ще донесе някому щастие, дори на самото момиче.
— Вие говорите така, сякаш четете в сърцето на моята придворна дама. Защо сте така уверен, че тя ще отвърне с взаимност на страстта на краля?
— А защо мислите, че няма да отвърне?
— Защото обича виконт Дьо Бражелон.
— Мислите ли?
— Тя дори му е годеница.
— Беше.
— Как така?
— Когато към краля се обърнаха за разрешение за този брак, той отказа да го даде.
— Отказа?
— Отказа, въпреки че го молеше граф Дьо ла Фер, когото той така уважава за участието във възстановяването му на престола и за много други неща.
— Тогава за бедните влюбени остава само едно: да чакат кралят да промени решението си. Те са млади и времето е пред тях.
— Ах, душичке — каза Филип, смеейки се на свой ред, — виждам, че не знаете всички подробности, не знаете какво толкова дълбоко трогна краля.