Принцесата тръгна по-нататък.
— Знаете ли къде е той?
— Уви, ваше височество, знам.
— Ще го намерите ли?
— Ще го намеря дори със затворени очи.
— Великолепно. Ще седнете на тази скамейка, където сте седели с Ла Валиер, и ще повторите със същия тон това, което сте говорили с нея. Аз ще се скрия в храстите и ще ви кажа дали се чува от там или не.
— Добре, ваше височество.
— Значи ако действително сте говорили толкова високо, че кралят ви е чул, в такъв случай…
Атенаис с напрежение чакаше края на изречението.
— В такъв случай — каза принцесата с пресекнал от бързото ходене глас, — в такъв случай трябва да ви забраня…
Принцесата още повече ускори крачка. Изведнъж спря.
— Дойде ми една идея — зарадва се тя.
— Сигурно това е някаква прекрасна мисъл — каза госпожица Дьо Тоне-Шарант.
— Вероятно Монтале също се чувства неловко.
— Не, не много. Тя по-малко говори, значи по-малко е компрометирана.
— Все едно, тя ще ви помогне, като излъже малко.
— Разбира се, особено ако узнае, че ваше височество ще прояви към мен разбиране.
— Струва ми се, че отгатнах какво трябва да направите, дете мое.
— Колко е хубаво!
— Ще кажете, че и трите сте знаели, че кралят е стоял зад тези храсти и че с него е бил господин Дьо Сент-Енян.
— Да, ваше височество.
— Нали знаете, Атенаис, че той беше много поласкан от добрите ви думи за него.
— Виждате ли, ваше височество, от тук всичко се чува — извика Атенаис, — значи господин Сент-Енян е чул наистина всичко.
Забелязвайки пропуска си, принцесата прехапа устни.
— Нали познавате добре този човек, от кралските милости му се е замаяла главата и сега говори разни глупости, дори си ги измисля. Работата не е в това. Важното е дали е чул кралят или не.
— Разбира се, че е чул, ваше височество.
— В такъв случай ще направите така: ще повтаряте, че на трите ви е било известно, чувате ли, на трите, защото ако възникне подозрение към една, ще заподозрат в лъжа и другите. И така: повтарям, на трите ви е било известно за присъствието на краля и Сент-Енян и вие сте решили да се пошегувате с тях.
— Ах, ваше височество, да се шегуваме с краля! Ние никога няма да посмеем да кажем това.
— Но това е било шега, чиста шега, невинна забава, позволена за жени, които искат да хванат с изненада мъжете. С това се обяснява всичко. Всичко, което Монтале е говорила за Маликорн, е шега. Всичко, което сте говорили за Сент Енян, също е шега, а тези думи, които е казала Ла Валиер…
— И които много би искала да си вземе обратно…
— Уверена ли сте в това?
— Напълно. Мога да се закълна.
— Значи още по-лесно може всичко да се представи като шега. Господин Маликорн няма да се сърди. На господин Дьо Сент-Енян ще му бъде неловко, тъй като вместо да се присмива на вас, ще се смеят на него. А кралят ще бъде наказан за любопитството, което не подхожда на неговия сан. Нека малко се посмеят и на него. Не мисля, че той ще се разсърди.
— Ах, ваше височество, вие сте ангел на добротата и разума.
— Това е в мой интерес.
— Как така?
— Вие ме питате как така е в мой интерес да пазя придворните си дами от шеги, насмешки и дори клевета. Уви. Вие знаете, дете мое, че дворът не е снизходителен към подобни грешки. Но ние вече вървим доста време, не стигнахме ли?
— Още петдесетина крачки. Сега да завием наляво.
— Значи можете да гарантирате за Монтале?
— Да.
— И тя ще направи всичко, което поискате?
— Всичко. С възторг ще го стори!
— А Ла Валиер?
— С нея ще бъде по-трудно. Тя изпитва отвращение към лъжата.
— Но ако се убеди, че за нея е изгодно…
— Страхувам се, че това няма да я накара да промени убежденията си.
— Да, да — ядосано каза принцесата, — мене вече ме предупредиха за нея. Тя е ужасна лицемерка. Една от онези преструвани, които призовават Бога, за да се крият зад гърба му. Но ако тя не поиска да излъже, ще си навлече насмешките на целия двор и гнева на краля. В такъв случай госпожица Дьо ла Бом льо Блан дьо ла Валиер да не ми се сърди, ако я изпратя у дома й. Нека там, в Турен или Блезоа, или не знам къде си, да си играе своите пасторали.
Тези думи бяха произнесени с такава жестокост и енергия, че младото момиче се изплаши. Тя реши да казва всичко, каквото й заповядат.
Накрая пристигнаха до кралския дъб.
— Ето мястото — каза Дьо Тоне-Шарант.
— Сега ще се убедим дали се чува — каза Хенриета.
— Шшт… — прошепна младото момиче, забравяйки за етикета и хващайки принцесата за ръка.
Хенриета се спря.
— Виждате ли, че се чува — каза Атенаис.