— Какво пък, това е добре — продължи кротко принцесата. — Предпочитам обидната истина пред лъжливата похвала. Нека бъде така! Значи според вас, господин Дьо Гиш, аз съм долна кокетка!
— Долна! — извика младият човек. — Това не съм казвал. Не мога да нарека долна тази, която за мен е по-скъпа от всичко на света. Не, не съм казвал това.
— Според мен жена, която вижда човек, изгарящ от пламъка, който тя самата е запалила, и не се опита да го загаси, е долна жена.
— Какво значение имат думите ми? — продължи графът. — Какво съм аз в сравнение с вас и струва ли си да се безпокоите дали съществувам на този свят?
— Господин Дьо Гиш, вие сте мъж, а аз — жена, след като ви познавам така добре, аз съвсем не искам да загивате заради мен. Реших да променя отношението си към вас и характера си. Ще бъда не само откровена, но и правдива. Умолявам ви, графе, не ме обичайте и забравете, че съм говорила и гледала към вас.
Дьо Гиш се обърна и изгори принцесата с поглед.
— Принцесо — извика той, — вие искате прошка, вие ме молите, вие?
— Да, да, аз. След като ви причиних зло, съм длъжна да го поправя. И така, графе, всичко е решено! Вие ми прощавате лекомислието и кокетството. Не ме прекъсвайте! Аз ви прощавам това, че ме нарекохте лекомислена и кокетка, дори нещо по-лошо. Откажете се от вашата мисъл за смъртта и по такъв начин ще запазите за вашето семейство, за краля и дамите рицаря, когото всички уважават и обичат.
Последните думи бяха произнесени от принцесата с такава искреност и нежност, че сърцето на Дьо Гиш едва не изхвръкна от гърдите.
— О, принцесо!…
— Слушайте по-нататък — продължи тя, — когато се откажете от мен, отначало по необходимост, а по-късно в изпълнение на молбата ми, по-правилно ще ме оцените и съм уверена, че ще замените тази любов, извинете, това безумие, с искрено приятелство, което ще ни предложите, и което, кълна ви се, ще бъде прието с радост.
По челото на Дьо Гиш изби пот, сърцето му замря, студ пробягна по жилите му, той хапеше устните си, тропаше с крак, с една дума — по всякакъв начин се опитваше да сдържи своето нетърпение.
— Принцесо — каза накрая, — това, което ми предлагате, е невъзможно, аз не мога да приема вашите условия.
— Как! — каза принцесата. — Вие се отказвате от моето приятелство?
— Не, не, не ми трябва приятелство, принцесо, предпочитам да умра от любов, отколкото да живея с приятелство.
— Чуйте ме, графе!
— Ах, принцесо — викна Дьо Гиш, — аз съм стигнал до този предел, когато не може да съществува друго уважение и друг разсъдък освен това на честния човек към обожаваната жена. Изгонете ме, прокълнете ме, отречете се от мен и ще бъдете права. Аз се оплаквах от вас, но го правех толкова горчиво само защото ви обичам. Казах ви, че ще умра, и ще го направя. Жив ще ме забравите, но мъртъв — никога, в това съм уверен!
Принцесата на свой ред се обърна и застина погълната от мечти, вълнувайки се не по-малко от него.
След известно мълчание тя попита:
— Значи вие много ме обичате?
— О, безумно! Готов съм да умра от любов, дори ако ме изгоните и престанете да ме слушате повече.
— В такъв случай вашата болест е безнадеждна — каза тя с весело изражение, — болест, която трябва да се лекува внимателно. Дайте ми ръката си… Студена е като лед.
Дьо Гиш преклони коляно и впи устните си в горещите ръце на принцесата.
— Тогава обичайте ме — каза принцесата, — след като не можете да не ме обичате.
Тя леко стисна пръстите му и го привлече към себе си с жест на кралица и любовница. Тялото на Дьо Гиш потрепери. Принцесата почувства този трепет и разбра, че той действително я обича.
— Вашата ръка, графе — помоли тя, — и да си тръгваме.
— Ах, принцесо! — каза графът развълнуван, с горящи очи. — Вие сте намерили друго средство да ме погубите.
— За щастие, то е такова, че действа по-дълго от другите, нали? — отвърна принцесата.
Тя го завлече към храстите.
Глава двадесет и седма
КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА НА АРАМИС
В същото време, когато работите на Дьо Гиш приеха току-що описания от нас поврат, Раул разбра, че принцесата го бе отдалечила, за да не пречи на обяснението, чиито резултати той не можеше да предвиди. Тръгна и се присъедини към придворните дами, разхождащи се из цветните алеи.
Изкачвайки се към стаята си, кавалерът Дьо Лорен с учудване четеше писмото на Дьо Вард, написано от ръката на камердинера. В него той подробно разказваше за удара със шпага, получен в Кале, и предлагаше да се съобщи за това на Дьо Гиш и на принца, което по всяка вероятност би било неприятно и на единия, и на другия. Особено цветисто Дьо Вард описваше на Лорен любовта на Бъкингам към принцесата и завършваше писмото с предположението, че тази страст е взаимна.