Протичайки тези изречения, кавалерът сви рамене. Сведенията на Дьо Вард не се отличаваха със свежест. Той нищо не беше узнал за по-нататъшния ход на събитията.
Кавалерът хвърли писмото през рамо на съседната маса и каза презрително:
— Наистина невероятно! Бедният Дьо Вард не е глупак, но изглежда в провинцията хората бързо затъпяват. Дявол да го вземе този глупак! Беше му казано да ми съобщава всички важни новини, а той пише глупости. Вместо да чета това празно писмо, аз навярно бих открил в парка интригата, която би компрометирала някоя жена и би поставила под удар с шпага някой мъж. Това би развлякло принца за три дни.
Той погледна часовника.
„Вече е много късно. Два часа, всички сигурно са се върнали при краля и довършват пира. Днес не можах да проследя никого, освен ако някоя случайност…“
С тези думи, с които сякаш призоваваше на ума си своята добра звезда, той се приближи до прозореца, откъдето се виждаше усамотената част на парка.
Начаса, сякаш някой зъл гений бе в негова услуга, той забеляза, че в замъка се завръща неизвестен мъж. Съпровождаше го някой, загърнат в копринено наметало. По фигурата Лорен позна жената, която бе изпуснал преди два часа.
— Дявол го взел! — възкликна той, пляскайки с ръце. — Да бъда проклет, както казва нашият приятел Бъкингам, ако това не е моят шанс!
Стремглаво се спусна по стълбището с надежда да завари в двора мъжа и спътничката му с тъмната пелерина. Приближавайки се до вратата на малкия двор, почти се сблъска с принцесата, чието лице се виждаше под капишона.
За нещастие, тя беше сама.
Кавалерът съобрази, че спътникът и не е успял да отиде много далеч за тези няколко минути. Затова той припряно й се поклони и я пропусна. После, когато тя направи няколко крачки с бързината на човек, който се страхува да не го познаят, кавалерът, виждайки че тя е прекалено заета със себе си, затича към градината, озъртайки се на всички страни.
Успя съвсем навреме, тъй като мъжът, съпровождащ принцесата, още се виждаше. Той се приближаваше към едно от крилата на замъка и скоро щеше да се скрие от погледа му.
Не биваше да се губи нито минута. Кавалерът затича подире му, но колкото и да бързаше, непознатият се скри зад ъгъла.
Преследваният от Дьо Лорен беше намалил крачка и очевидно беше обзет от мисли, така че скоро щеше да бъде настигнат, но завивайки зад ъгъла, кавалерът се сблъска с двама мъже.
Той се приготви да изругае, когато позна в единия суперинтенданта. Спътника на Фуке Дьо Лорен виждаше за първи път. Това беше негово преосвещенство ванският епископ.
Срещайки се с високопоставени особи, както изискваше етикетът, кавалерът трябваше да се извини и да отстъпи назад. Тъй като господин Фуке се ползваше с всеобщо уважение и дори кралят го уважаваше, макар че не го обичаше, кавалерът направи това, което би направил сам кралят. Той му се поклони, докато Фуке го поздрави, виждайки, че този придворен го е блъснал, без да има лоши намерения.
След като позна Дьо Лорен, той му каза няколко любезни думи, на които последният беше принуден да отговори.
Колкото и кратък да беше този диалог, интригантът с крайно съжаление констатира, че жертвата му беше успяла да изчезне.
Отказвайки се от преследването, кавалерът реши да поговори с Фуке.
— Ах, господине, колко е късно. Всички бяха учудени, особено принцът, от отсъствието ви, макар че кралят ви беше поканил.
— Не можах, господине. Едва сега се освободих.
— В Париж спокойно ли е?
— Напълно. Никой не роптае против новия данък.
— Разбирам, вие искахте първо да се уверите как го приемат, и после да дойдете на празника.
— Все пак закъснях малко. Затова се обръщам към вас с въпроса: в замъка ли е кралят и мога ли да го видя още днес или трябва да почакам до утре?
— Загубих го от поглед преди два часа.
— Да не е при принцесата?
— Не мисля, защото току-що я срещнах по стълбите, връщаше се у дома. Освен ако този придворен, с когото се сблъскахте, не е бил кралят.
Кавалерът направи пауза, като очакваше да чуе името на преследвания от него. Но Фуке отвърна:
— Не, господине, не беше кралят.
Разочарованият интригант се поклони още веднъж, огледа се и виждайки Колбер сред група хора, каза.
— Ето там под дърветата има човек, който може да ви даде по-точни сведения от мен.
— Кой е той? — попита Фуке, който поради слабото си зрение виждаше зле в тъмнината.
— Господин Колбер.
— Така ли? Този човек, който разговаря с факлоносците, самият господин Колбер ли е?