Выбрать главу

— Вие ми отваряте очите и ме връщате към живота.

— Толкова по-добре. Отивайте направо при господин Фуке и му кажете, че трябва да поговорите с господин Дербле.

— Каква блестяща идея! — с възхищение възкликна Безмо.

— Но помнете — каза Д’Артанян, поглеждайки го строго, — помнете, че сте ми дали честна дума.

— Да, свещена дума — отвърна закръгленият човек, канейки се да се затича.

— Къде отивате?

— При господин Фуке.

— Господин Фуке сега е при краля. Ще трябва да отложите своето посещение до утре.

— Тръгвам! Благодаря!

— Желая ви успех!

— Благодаря!

„Ето ти една интересна история — каза си Д’Артанян, бавно качвайки стълбата. — Каква ли изгода има Арамис, че прави подобни услуги на Безмо? Хм!… Рано или късно ще узнаем.“

Глава трета

ИГРАТА ПРИ КРАЛЯ

Д’Артанян беше прав. Фуке играеше на карти при краля.

Изглежда, заминаването на Бъкингам беше разляло балсам във всички сърца.

Принцът сияеше и се разтапяше от любезности пред майка си.

Граф Дьо Гиш нито за момент не се отделяше от Бъкингам, разпитвайки го за предстоящото пътешествие. Херцогът беше приветлив и замислен като човек, направил решителна крачка. Той слушаше графа, като от време на време хвърляше към принцесата тъжни и нежни погледи.

Опиянена от успеха си, принцесата делеше вниманието си между краля, който играеше с нея, принца, който се подсмиваше над крупните й печалби, и Дьо Гиш, който не скриваше детинската си радост.

Що се отнася до Бъкингам, той я занимаваше много малко. Този беглец, този изгнаник, се превръщаше вече за нея в блед спомен. Харесваха й усмивките, ухажванията, комплиментите на Бъкингам, докато беше тук. Но след като си тръгва: далеч от очите — вън от сърцето!

Херцогът не можеше да не забележи тази промяна. Тя болезнено го нараняваше. Той беше по природа деликатен, горд и способен на дълбока привързаност човек. Херцогът проклинаше деня, в който тази страст беше овладяла сърцето му. Студеното равнодушие на принцесата действаше върху Бъкингам. Той не беше в състояние да я презира, но вече беше способен да усмирява поривите на сърцето си.

Принцесата се досещаше за настроението на херцога и с удвоена енергия се стараеше да се възнагради за изплъзващия се поклонник. Тя даде пълна воля на своето остроумие, решавайки, че на всяка цена трябва да затъмни всички, да засенчи самия крал.

Постигна своето. Двете кралици, въпреки достойнството си, и кралят, независимо от всеобщото преклонение пред него, бяха изместени на втори план.

Намръщените кралици малко по малко станаха разговорливи и дори започнаха да се смеят. Кралицата майка беше заслепена от блясъка, който отново озаряваше кралския род благодарение на ума на внучката на Хенрих IV.

Людовик, който завиждаше като младеж и като крал на всеки успех, не можеше да остане равнодушен към това изящно френско остроумие, което английският хумор правеше още по-привлекателно. Той като дете се поддаваше на очарованието от блестящия водопад шеги.

Очите на принцесата искряха, когато някой от ухажорите и поднесеше цвете. От алените й устни се лееше веселие, както назидателни речи от устата на стареца Нестор.

Тази вечер Людовик XIV оцени у принцесата женствеността. Бъкингам видя в нея кокетка, достойна за най-жестоко наказание. Дьо Гиш започнала гледа на нея като на божество, а придворните като на възходяща звезда, чиято светлина трябва да стане източник на всякакви облаги.

А само преди няколко години по време на танците Людовик дори не благоволи да подаде ръка на тогавашното грозноватичко момиче. Доскоро Бъкингам изгаряше от страст към тази кокетка. Дьо Гиш гледаше на това божество като на жена. Придворните не смееха дори крадешком да похвалят тази звезда, страхувайки се да не разсърдят краля, на когото тя някога не се беше харесала.

Ето какво ставаше в тази паметна вечер при играта на карти у краля.

Младата кралица, макар че беше испанка и племенница на Ана Австрийска, обичаше краля и не умееше да скрива чувството си.

Ана Австрийска, наблюдателна като жена и властолюбива като кралица, почувства бързо, че принцесата набира сила, която не е за пренебрегване. Тя отстъпи пред нея.

Това накара младата кралица да стане и да се отдалечи в покоите си. Кралят не обърна внимание на излизането й, макар че кралицата показваше, че не се чувства добре.

Установеният от Людовик XIV етикет му даваше право да не проявява никакво вълнение. Той предложи ръка на принцесата и без да погледне към брат си, я изпрати до нейните покои.