— Всеки си има свое мнение — вметна Лий.
— Малко десерт, господин Пит? — попита Максин. — Направила съм тригуни с ябълков пълнеж.
— Благодаря, но не мога да хапна нито залък повече.
— А ти, Лий?
— Вече не съм гладен — измърмори той.
— Не унивайте, господин Рафърти — опита да го утеши Пит. — Изглежда, че и моето въображение се е развихрило прекалено. След като намерих части от самолет насред планината… беше естествено да си помисля, че са от катастрофирал самолет.
— Вие, мъжете, сте такива деца понякога. — Максин се обърна към Пит, усмихвайки се свенливо. — Надявам се да ви е харесал обядът.
— Беше точно по вкуса на чревоугодник — отвърна Пит.
— Май им трябваше още да се поизпържат на планинските стриди. Като че ли останаха малко сурови. Как мислиш, Лий?
— На мен ми бяха вкусни.
— Планински стриди? — удиви се Пит.
— Да — отвърна Максин и поясни: — Така наричаме пържените тестиси на бик.
— Тестиси ли казахте?
— Лий настоява да ги готвя поне два пъти в седмицата.
— Не могат да се сравнят с никакво друго месо — добави Лий и изведнъж се разсмя.
— И не само това — смотолеви Пит и погледна към корема си, питайки се дали Рафъртови имат алка-селцер и в същото време съжали, че не отиде на риболов.
3.
В три часа сутринта Пит беше вече напълно буден. Докато лежеше до сгушената в него Лорън и гледаше през панорамния прозорец силуетите на планините, съзнанието му редуваше образи след образи като калейдоскоп. Само че последното парче от една, както се оказа, напълно правдоподобна мозайка, не пасваше на свободното място. Небето на изток започваше да светлее, когато Пит се измъкна от леглото, обу си къси панталони и тихо излезе навън.
Старият джип на Лорън беше на пътеката за коли. Той отиде до него, взе от жабката едно фенерче и влезе в гаража. Махна брезентовото покривало и огледа бутилката за кислород. Тя имаше цилиндрична форма с дължина, както прецени Пит, близо метър и диаметър четирийсет и пет сантиметра. Повърхността й беше издраскана и вдлъбната на места, но това, което му направи впечатление, беше състоянието на фитингите. След няколко минути насочи вниманието си към носовия колесник.
Двете колела имаха обща ос, която свързваше главините им с шийката на вала във вид на буквата Т. Гумите бяха издути, а протекторите им изглеждаха сравнително запазени. Грубо сметнато, височината им достигаше деветдесет сантиметра и колкото и чудно да беше, все още съдържаха въздух.
Вратата на гаража изскърца. Пит се обърна и видя Лорън да наднича в тъмното помещение. Той насочи светлината на фенерчето към нея. Тя беше облечена само със син найлонов пеньоар. Косата й бе разрошена, по лицето й се четеше смесица от уплаха и нерешителност.
— Ти ли си, Дърк?
— Не — отвърна той, усмихвайки се в тъмнината. — Твоят дружелюбен планински млекар.
Тя изпусна въздишка на облекчение, пристъпи навътре и го хвана за ръката за по-сигурно.
— Не те бива за комедиант. Какво правиш тук?
— Тия неща тук — освети той самолетните части — не ми даваха мира. Но вече съм наясно.
Лорън потръпна в прашния занемарен гараж под смълчаната хижа.
— Ти придаваш важност на такива незначителни неща — измърмори тя. — Нали сам каза, че семейство Рафърти са ти дали логично обяснение за това как са попаднали тия безполезни отпадъци тук. Може би татко ги е взел от някой склад за отпадъци.
— Не съм толкова сигурен — рече Пит.
— Той вечно купуваше стар скрап — възрази тя. — Огледай се наоколо и ще видиш, че гаражът е пълен с неговите чудати недовършени изобретения.
— Недовършени, да, но поне е използвал нещо от другите отпадъци. А до кислородната бутилка и носовия колесник изобщо не се е докосвал. Защо?
— Няма нищо тайнствено в това. Вероятно татко е загинал, преди да се е заловил и с тях.
— Вероятно.
— Е, значи всичко е наред — заяви тя твърдо. — Хайде да се връщаме обратно в леглото, преди да съм премръзнала от студ.
— Съжалявам, но още не съм свършил.
— Какво още има да гледаш?
— Наречи го камъче в обувката на логиката — отвърна той. — Погледни тия фитинги тук.
Тя надникна над рамото му.