— Да, но след като намеря и обезвредя и другия такъв снаряд. На кораба има ли друг склад за боеприпаси?
Фокс поклати глава.
— Не, няма. Трите изстреляни досега снаряди бяха стандартни бронебойни… — Той млъкна, когато една мисъл прониза съзнанието му. — Купола! Всички оръдия там са заредени и готови за стрелба! Другият такъв снаряд трябва да е в една от трите цеви.
— Глупак такъв! — изкрещя Лусана.
Ужасът в очите на Фокс беше явен.
— Още не е късно. Оръдията няма да открият огън, докато аз не подам команда.
— Добре, капитане, двамата с вас ще идем да намерим и неутрализираме снаряда. А вие, господин Лусана, бъдете така любезен да хвърлите това зад борда — и му подаде чувалчето с бомбичките.
— Аз? — ахна Лусана. — Но аз нямам никаква представа как да се измъкна от този плаващ ковчег. Някой трябва да ме упъти.
— Ами хванете пътя по първата стълба, която срещнете, и се качвайте все нагоре. Накрая ще излезете на дневна светлина — увери го Пит.
Лусана тъкмо понечи да тръгне, когато Фокс сложи огромната си лапа на рамото му.
— Ние с теб ще си оправим сметките по-късно.
След това водачът на Африканската революционна армия изчезна в мрака като сянка.
На височина 610 метра Стайгър извърши лека корекция на ъгъла на наклона и „Минерва“ се спусна над паметника на Джеферсън и пое курс над Индипендънс авеню.
— Там става голяма тарапана — подметна той и посочи към орляка армейски хеликоптери, които се носеха във въздуха от единия до другия край на пешеходната зона до Капитолия като рояк разярени оси.
Сандекър кимна и каза:
— Дръжте се на разстояние от тях. Обикновено те първо стрелят, а после задават въпроси.
— Колко време мина от последния изстрел от „Айова“?
— Близо осемнайсет минути.
— Значи може и да е бил последният — предположи Стайгър.
— Няма да се приземим, докато не се уверим напълно. Как сме с горивото?
— Ще стигне за още четири часа летателно време.
Сандекър се размърда на седалката, за да облекчи изтръпналите си задни части.
— Придържайте се възможно най-близо до сградата на Държавния архив. Ако „Айова“ избълва огън отново, това ще е мишената му.
— Как ли се справя Пит?
Сандекър се престори на спокоен.
— Той си знае работата. Пит е най-малкият ни проблем. — Адмиралът се обърна и погледна през страничния прозорец, за да не позволи на Стайгър да види безпокойството, което се бе изписало на лицето му.
— Трябваше аз да скоча — каза Стайгър. — Това е чисто военна акция. Не е работа на цивилни да рискуват живота си за нещо, на което не са обучени.
— А вие сте обучен, предполагам.
— Не можете да отречете, че съм с по-висок ранг от Пит.
Сандекър не се сдържа и се усмихна.
— Искате ли да се басираме за обратното?
— За какво намеквате?
— Че чисто и просто бяхте подведен, полковник.
— Подведен?
— Пит е с ранг майор от Военновъздушните сили.
Стайгър облещи очи.
— Искате да кажете, че е способен да управлява летателен апарат?
— Почти всеки такъв, включително хеликоптер.
— Но нали твърдеше…
— Чух какво твърдеше.
Стайгър изглеждаше напълно объркан.
— И седяхте и не казахте нищо?
— Вие имате жена и деца, а аз съм твърде стар за това. Най-логично беше Пит да свърши тази работа.
Напрежението от тялото на Стайгър изчезна и той се отпусна на седалката си.
— И дано да успее! — измърмори той под сурдинка. — Дано да успее!
Пит с удоволствие би дал и последния долар от спестяванията си, за да бъде навсякъде другаде, само не и да се изкачва по тъмния като в рог трап дълбоко във вътрешността на кораба, който всеки момент можеше да се превърне в горящ ад. По челото му бе избила студена пот, сякаш го тресеше силна треска. Изведнъж Фокс се спря и Пит се сблъска с него като слепец в ствола на дъб.
— Моля останете на местата си, господа — долетя глас от неосветената стълбищна площадка на няколко стъпала по-горе. — Вие не можете да ме видите, но аз ви виждам достатъчно ясно, за да ви изпратя по един куршум в сърцето.