С решителност, позната само на човек, който никога не изоставя задачата си недовършена, Лусана продължи да пълзи по палубата, притиснал брезентовото чувалче до корема си, оставяйки все по-разширяваща се кървава диря след себе си.
Фалшбордът беше само на половин метър от него. Той се придвижи по-близо, независимо от мрака, който започна да замъглява зрението му, и от кръвта, стичаща се от крайчеца на устните му. Събирайки вътрешна сила, породена от крайно отчаяние, той повдигна ръка и метна чувалчето зад борда.
То се задържа върху фалшборда за миг, за един безкраен миг, както се стори на Лусана, разлюля се и накрая цопна в реката. Лусана захлупи лице върху палубата и прекрачи прага на вечността.
Вътрешността на огромното оръдейно помещение вонеше на пот, кръв, остър мирис на барут и горещо машинно масло. Повечето от оръдейната прислуга бяха все още в шок, в очите им се четеше страх и смут; останалите лежаха сред машинарията в неестествени пози, а от ушите и устата им шуртеше кръв. Костница, същинска костница, помисли си Фокс. Господи, и аз съм същият като касапите, които посякоха семейството ми.
Той погледна надолу в средната тръба на елеватора, отвеждаща към склада за боеприпаси, и видя как Чарлс Шейба удря с чук люлката за подаване на снаряда, която се бе заклещила на три метра под палубата на оръдейния купол. Блокиращите врати, предназначени да предпазват погреба от случайно изхвръкнала искра, бяха широко отворени и Фокс изпита чувството, че гледа в бездънна яма на ада. После черната бездна като че ли се задими и той изведнъж разбра на какво се дължи припадъкът на оцелелите от ракетите „Сатан“ — въздухът бе спарен и лишен от кислород.
— Отворете външния капак! — прогърмя гласът му. — Трябва ви свеж въздух.
— Не е възможно, капитане — отвърна глас от другата страна на купола. — Изметна се и не може да се отвори.
— А отдушниците? Те защо не работят?
— Стана късо съединение — обади се друг глас през кашлица. — Въздух може да влиза единствено през тръбите на арсенала.
През задушаващата мъгла и мрака Фокс едва различаваше фигурата на мъжа, който говореше.
— Намерете ми нещо, с което да изкъртя капака на люка. Трябва да направим течение.
Той заобиколи труповете и огромното оръдие и се доближи до капака, отварящ се към главната палуба. Като видя стената му от твърда стомана, с дебелина сто и седемдесет милиметра, на Фокс му стана ясно с какво се захваща. Единствените точки в негова полза бяха счупените блокиращи зъбци и близо трисантиметровият процеп дневна светлина в горната му част, където капакът бе изкривен навътре.
Почувства потупване по рамото и се обърна. Беше Шейба.
— Чух ви, капитане, и реших, че това може да ви послужи. — Той му подаде метален прът, дълъг метър и двайсет и дебел пет сантиметра.
Фокс не загуби време в повече приказки и веднага заби пръта в процепа. Лицето му се зачерви от усилието, огромните му ръце се разтрепериха, но капакът на люка не помръдна.
Упорството на капака не ядоса Фокс, тъй като не беше от хората, които се предаваха след първия неуспех. Той затвори очи и си пое дълбоко въздух; всяка клетка в тялото му се съсредоточи върху събирането на цялата сила, затворена в огромното му туловище. Шейба го гледаше с възхищение. За първи път виждаше такава невероятна концентрация. Фокс пъхна пръта, спря за секунда и след това започна да натиска свободния му край. От челото му закапа пот, вратните му жили се издуха, всеки мускул стана твърд като камък. И тогава капакът изскърца и помръдна.
Шейба не можеше да повярва, че съществува такава човешка сила. Но той не знаеше тайната, която подтикваше Фокс и му даваше сили, надхвърлящи нормалните. Още един сантиметър светлина се показа, последва… пет… и изведнъж изкривеният и откъснат от пантите си капак се повдигна и тупна на палубата със силен металически звук.
Почти веднага спареният въздух и димът излетяха навън и бяха заменени с прохладен, влажен въздух, нахлуващ отдолу. Фокс хвърли железния прът и остана неподвижен, докато ударите на сърцето му възвърнат нормалния си ритъм.
— Почистете затворите и закрепете здраво оръдията — нареди той.