Войниците, които бяха блокирали улиците около паметника на Линкълн и сградата на Държавния архив, както и тълпите от минувачи гледаха нагоре и сочеха възбудено към парашута, носен от лекия ветрец, духащ от север.
Атмосферата в заседателната зала тегнеше от напрежение и нарастваща тревога. Джарвис не можа да издържи на гледката на екрана. Той покри лицето си с ръце и промълви:
— Свършено е, с нас е свършено!
— Не може ли да се направи нещо? — попита президентът, без да сваля поглед от носещия се във въздуха обект, изобразен на екрана.
Хигинс сви пораженчески рамене.
— Ако взривим това чудовище, само ще разпръснем бактериите. Нищо не можем да направим.
Джарвис прочете израза на отчаяние в очите на президента — бяха стигнали до края на пътя. Смъртта на милиони беше въпрос само на секунди и на разстояние неколкостотин метра.
Всички толкова напрегнато се бяха вторачили в екрана, че отначало не забелязаха малката точка в далечината, която все повече се уголемяваше. След малко Кемпър я видя пръв. Той стана от стола си и се приближи до екрана. Тогава и другите видяха точката, добила вече очертанията на хеликоптер, летящ право към снаряда.
— Какво, по дяволите… — прошепна Хигинс.
— Изглежда, това е същият мерзавец, който кръжеше над „Айова“ — предположи на глас Кемпър.
— Сега вече ще взривим задника му — закани се Хигинс и се пресегна към телефона.
В този момент лъч от ниското слънце освети хеликоптера и на екрана ясно се видяха големите черни букви, изписани на фюзелажа му.
— НЮМА! — възкликна Кемпър. — Това е хеликоптер на Националната агенция за морски и подводни изследвания!
Джарвис вдигна глава, сякаш изведнъж се бе събудил от дълбок сън.
— НЮМА ли чух?
— Сам се уверете — отвърна Кемпър.
Джарвис погледна към екрана, после скочи като полудял от мястото си.
— Не! — извика той и се пресегна да грабне слушалката от ръката на Хигинс.
Хигинс го гледаше като онемял.
— Недейте! Пилотът знае какво прави! — каза Джарвис с рязък глас.
Единственото, в което не се съмняваше Джарвис, беше, че Дърк Пит стои зад драмата, разиграваща се в столичния град. Хеликоптер на НЮМА и Пит — тук имаше някаква връзка. Малка искра на надежда проблесна в съзнанието на Джарвис, докато наблюдаваше как разстоянието между летателния апарат и снаряда се скъсяваше.
„Минерва“ се насочваше към яркооранжевия парашут като бик към плаща на тореадор. Предстоеше трудна битка. Стайгър и Сандекър бяха изчислили погрешно траекторията на бойната глава и кръжаха близо до сградата на Държавния архив, когато видяха, че парашутът се отвори по-рано и на осемстотин метра от тяхното местонахождение. Ценно време бе загубено, докато Стайгър промени курса.
— Минаха дванайсет секунди — съобщи нетърпеливо Сандекър от вратата на пилотската кабина.
Осемнайсет секунди до детонацията, каза в себе си Стайгър.
— Готов съм с куката и лебедката — каза Сандекър.
Стайгър поклати глава.
— Твърде рисковано е. Можем да извършим само един подстъп. Трябва да го подемем през въжетата с носовата част.
— Те ще се заплетат в лопатите на витлото.
— Друга възможност нямаме — отвърна Стайгър.
Сандекър не възрази, а побърза да седне на седалката до него и стегна предпазния си колан.
Срещу тях откъм челното стъкло се задаваше бойната глава. Стайгър затвори клапите на дроселите и в същото време избута назад лоста за управление на стъпката на витлото. Скоростта на „Минерва“ намаля толкова рязко, че двамата мъже се блъснаха напред в предпазните си колани.
— Шест секунди — съобщи Сандекър.
Сянката на парашута вече падаше върху хеликоптера, когато Стайгър изви летателния апарат силно надясно. От тази маневра заостреният нос на хеликоптера се вряза между носещите въжета. Оранжевата коприна се сгърчи и покри челното стъкло на хеликоптера, закривайки слънцето. Три от въжетата се закачиха и усукаха около вала на витлото; този път старата материя не издържа и се разпори на ленти. Останалото парче плат обгърна фюзелажа, а „Минерва“ почти спря да се движи, когато пое внезапно тежестта на снаряда.