— Две секунди — каза Сандекър през стиснати устни.
Снарядът теглеше „Минерва“ надолу. Стайгър върна хеликоптера до изправено положение, отвори клапите на дроселите докрай и натисна лоста за набиране на височина.
Двата двигателя се напрягаха под тежкия товар. Сандекър беше спрял да брои. Времето беше изтекло. Стрелката на висотомера потрепваше на триста метра. Той подаде глава през страничния прозорец и погледна надолу през плющящата коприна към бойната глава, която се люлееше под фюзелажа, и зачака да види експлозията.
Лопатите на носещото витло пореха въздуха. Парашут, снаряд и хеликоптер бяха вкопчени ведно във висящо положение. Сандекър насочи вниманието си към висотомера. Стрелката му не бе помръднала. По челото му избиха капки пот.
Изминаха десет секунди, които се сториха на Сандекър дълги колкото десет години. Стайгър бе вглъбен в задачата си, ръцете му играеха по командното табло. Адмиралът нямаше какво друго да прави, освен да седи. За първи път се почувства напълно безполезен.
— Повдигни се, да те вземат дяволите, повдигни се — говореше Стайгър на „Минерва“.
Сандекър се бе вторачил във висотомера като хипнотизиран. Стори му се, че стрелката се помръдна с милиметър над чертичката за триста метра. Дали само му се бе сторило така? И тогава бавно, но неотклонно стрелката видимо започна да се измества нагоре.
— Набираме височина — съобщи той с треперещ глас.
Стайгър не каза нищо.
Скоростта на изкачването започна да се увеличава. Сандекър стоеше смълчан на мястото си, докато не се увери, че очите му не го лъжеха. Вече нямаше причина за несигурност. Стрелката бавно подмина следващата горна индикация.
66.
Облекчението, което изпитаха мъжете в заседателната зала, не можеше да бъде описано. Ако ги бяха запитали, всички единодушно биха признали, че никога не са виждали и наполовина толкова прекрасна гледка. Дори усмивката на сдържания по природа генерал Хигинс беше рекордно широка. Задушаващият облак на предчувствието за гибел мигом се разпръсна и всички започнаха да се поздравяват, когато „Минерва“ понесе смъртоносния си товар към безопасна височина.
Президентът се отпусна на стола и си разреши удоволствието да запали пура. Той кимна към Джарвис през кълбото дим.
— Излиза, че ти, Дейл, си ясновидец.
— Беше просто премислено предположение, господин президент.
Адмирал Кемпър вдигна слушалката на телефона.
— Свържете ме с хеликоптера на НЮМА! — нареди той.
— Още не сме се разминали с бурята — отбеляза Хигинс. — Хората в хеликоптера няма да летят до безкрайност.
— Имаме говорна връзка — разнесе се ясен глас по високоговорителите до екрана.
Кемпър заговори в слушалката, без да откъсва поглед от „Минерва“
— Хеликоптер на НЮМА, тук адмирал Кемпър от Комитета на началник-щабовете. Моля, представете се.
Спокоен и ясен глас отвърна:
— Говори Джим Сандекър, Джо. Какво те интересува?
Президентът се изправи на крака.
— Директорът на НЮМА?
Кемпър кимна.
— Знаеш много добре какво ме интересува! — отвърна с рязък тон генералът.
— А, да. Снарядът с „Бърза смърт“. Предполагам знаеш какъв потенциал има.
— Знам.
— И те интересува какво смятам да правя с него ли?
— Такава мисъл наистина ми мина през ума.
— Когато наберем височина хиляда и петстотин метра, пилотът полковник Ейб Стайгър ще поеме по най-пряката въздушна линия към морето, където ще пуснем възможно най-далече от брега това проклето нещо.
— Колко далече ще бъде? — попита Кемпър.
Настъпи мълчание, докато Сандекър се съветваше със Стайгър.
— Зависими сме от горивото, но ще бъде приблизително на хиляда километра на изток от крайбрежието на Делауеър.
— Доколко здраво се държи снарядът?
— Изглежда достатъчно плътно прилепнал. Щеше да ни е от полза, ако не трябваше да разчитаме на приборите и не ни пречеше да се наслаждаваме на гледката пред нас.
— Я повтори.
— Куполът на парашута е прилепнал за челното стъкло и затова можем да гледаме само надолу.
— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Кемпър.
— Да — отвърна Сандекър, — като уведомите всички военни и пътнически самолети да не се доближават до пътя ни към морето.