— Считай го за сторено. Ще уредя също и спасителен плавателен съд да бъде наблизо до мястото, където ще изхвърлите снаряда.
— В никакъв случай, Джо. Полковник Стайгър и аз оценяваме жеста, но ще бъде глупост да се жертват още хора.
Кемпър не отговори веднага. Очите му се изпълниха с тъга. После каза:
— Разбирам. Край на разговора.
— Има ли някакъв начин да бъдат спасени? — попита Джарвис.
Кемпър поклати глава.
— Тъжната истина е, че адмиралът и полковник Стайгър ще извършат самоубийство. Когато хеликоптерът свърши горивото си и започне да пада, снарядът ще пада заедно с него. След като стигнат височина триста метра, бойната глава ще се пръсне. Останалото се подразбира от само себе си.
— Но те положително биха могли да срежат платното на парашута и да продължат на безопасно разстояние, преди да кацнат принудително — обади се Джарвис.
— Разбирам какво имаше предвид адмирал Кемпър — намеси се Хигинс. — Отговорът може да се види на екрана. Парашутът се явява смъртоносна връв на хеликоптера. Въжетата му са усукани около основата на витлото и висят от другата страна на товарния отсек, където няма врата и няма как да се излезе, за да се срежат въжетата.
— А не могат ли двамата да скочат от хеликоптера, преди да е почнал да пада? — попита Джарвис.
Генерал Сейър се обади:
— За разлика от обикновените хеликоптери тези нямат автоматични командни системи. Те се управляват ръчно през цялото време. Ако се наложи екипажът на такъв хеликоптер да скочи принудително, машината ще падне върху тях.
— Значи нищо не можем да направим? — В гласа на Джарвис се долавяше отчаяние.
Президентът се беше загледал с мрачно изражение в лакираната повърхност на масата и след малко каза:
— Нищо, освен да се молим да успеят да отдалечат този опасен товар на безопасно разстояние от бреговете ни.
— А после?
— После само ще седим безпомощни и ще наблюдаваме смъртта на двама смели мъже.
Ледената вода свести Пит. В първия момент той примижа от ярката светлина, после напрегна съзнанието си, за да си спомни какво се бе случило и защо се носи по течението на студена и мръсна река. После го прониза болка и той изпита чувството, че в главата му се забиват десетки пирони.
Усети вибрация във водата, чу приглушен пукот и след малко откъм изгряващото слънце се зададе патрулен катер на бреговата охрана. Двама мъже във водолазни костюми скочиха във водата и сръчно завързаха въже за Пит, после дадоха знак и Пит бе изтеглен на борда.
— Малко е раничко за плуване — каза огромен мъж с превръзка на ръката. — Или тренирате за преплуване на Ламанша, а?
Пит се огледа наоколо и видя счупените стъкла и откъртената дървения на мостика на катера.
— Откъде изникнахте вие? От морската битка при Мидуей ли?
Едрият мъж се засмя и отвърна:
— Бяхме тръгнали да се прибираме в дока си, когато ни бе наредено да ви извадим от водата. Аз съм капитан втори ранг Кибъл, Оскар Кибъл, шкиперът на този някога най-чист и спретнат катер.
— Дърк Пит от НЮМА.
Кибъл присви очи.
— Как се озовахте на бойния кораб?
Пит огледа такелажа на катера.
— Мисля, че ви дължа нова радиоантена.
— Вие ли я отнесохте?
— Съжалявам, но се наложи да продължа по пътя си и нямах време да напиша доклад за щетите.
Кибъл се усмихна и посочи към една врата.
— Хайде да влизаме, за да ви превържа главата. Май доста лошо сте ударен.
Едва тогава Пит видя огромен стълб дим да се издига до завоя на река Потомак.
— „Айова“! — възкликна той. — Какво е станало с него?
— Взриви се.
Пит се облегна тежко на леера.
Един мъж подаде одеяло на Кибъл и той загърна с него Пит.
— Не се тревожете и идете да легнете вътре. На пристанището чака лекар.
— Няма значение — каза Пит. — Вече няма никакво значение.
Кибъл го поведе към лоцманската кабина и му поднесе чаша горещо кафе.
— За съжаление на катера ни няма никакъв алкохол. Такива са разпоредбите. Но и без това е доста раничко за това. — Той се обърна и заговори през отворената врата на свързочника си.
— Какви са последните новини за хеликоптера?
— В момента лети над Чесапийкския залив, сър.