— За какъв хеликоптер става дума? — попита Пит.
— Ами за един от вашите — отвърна Кибъл. — Ама че странно нещо се случи! Един снаряд от последния залп на „Айова“ полетя надолу с парашут и представяте ли си, оня идиот в хеликоптера на НЮМА взе, че го улови.
— О, слава богу! — промълви Пит, след като чутото проникна докрай в съзнанието му. — Трябва ми радио. Трябва да ползвам радиото ви.
Кибъл се поколеба.
— Не е редно да позволявам на цивилни лица да използват военни съобщителни средства…
Пит вдигна ръка, за да го прекъсне. Вкочанената му от студ кожа бе възвърнала чувствителността си и той усети, че има нещо под ризата си. Бръкна под нея и извади малък пакет.
— Това пък откъде се взе? — загледа го той замислен.
Безпокойство обзе Стайгър, когато погледна температурния датчик и видя, че стрелката сочи червената чертичка. До Атлантическото крайбрежие оставаха още стотина километра и последното нещо, от което имаше нужда, беше блокиране на турбинните лагери.
Лампата на радиото замига и адмиралът натисна предавателния бутон.
— Тук Сандекър. Слушам ви.
— Готов съм за бърканите яйца. — Гласът на Пит се чуваше на пресекулки по линията.
— Дърк! Добре ли си?
— Малко съм поомърлян, но все още мога да ритам.
— Какво стана с другия снаряд? — попита разтревожен Сандекър.
— Обезвреден е — отвърна Пит.
— А касетата с „Бърза смърт“?
— Течението я отнесе — отвърна Пит, но в гласа му се прокраднаха нотки на колебание.
Пит можеше да бъде само донякъде сигурен, че Хирам Лусана е хвърлил бомбичките в реката, но нямаше намерение да разкрива пред Стайгър и адмирала, че има вероятност усилията му да са отишли напразно.
Сандекър разказа накратко за улавянето на парашута и обясни, че перспективите са мрачни. Пит го изслуша, без да го прекъсва. След това му зададе само един въпрос:
— Още колко време можете да останете във въздуха?
— Ако зависеше само от горивото, още два, дори два и половина часа — това беше гласът на Стайгър. — Големият ми проблем са двигателите, започват да прегряват.
— Изглежда, куполът на парашута е блокирал отчасти смукателните камери.
— Готов съм да чуя брилянтни предложения. Хрумва ли ти нещо?
— Най-случайно наистина ми хрумна — отвърна Пит. — Сега си дръж ушите отворени. Точно след два часа пак ще се свържа с вас. Междувременно изхвърлете всяка излишна тежест: седалки, инструменти, всичко, което може да олекоти машината. Край на връзката.
Пит изключи микрофона и се обърна към Кибъл.
— Трябва да сляза на брега час по-скоро.
— Ще бъдем на пристанището след осем минути.
— Ще ми трябва и транспорт — допълни Пит.
— Още не съм разбрал как се набъркахте в тази каша — каза Кибъл. — Доколкото разбирам, би трябвало да ви поставя под арест.
— Сега не е време да си играем на бдителност — сопна му се Пит. — Господи, трябва ли всичко да върша сам? — Той се наведе над радиста. — Свържете ме с главното управление на НЮМА и с фирмата „Странски инструмънт“, в този ред.
— Не си ли позволявате прекалена волност с хората и съоръженията ми, господинчо?
Пит нито за минута не се усъмни, че ако Кибъл имаше две здрави ръце, щеше да го размаже на палубата.
— Какво трябва да направя, за да получа вашето съдействие?
Кибъл загледа убийствено Пит със светлокафявите си очи, после бавно разтегна устни в усмивка.
— Да кажете „моля“.
Пит се подчини и точно след двайсет минути вече летеше с хеликоптер на бреговата охрана за Вашингтон.
67.
Двата часа изминаха мъчително бавно за Стайгър и Сандекър; вече вървеше третият. Бяха прелетели над крайбрежието на Делауеър и сега се намираха на осемстотин километра от него над Атлантическия океан. Времето се бе задържало относително спокойно и няколкото гръмотевични облака любезно се бяха отдръпнали от летателния им път.
Всичко, което не беше завинтено за пода, а дори и някои завинтени предмети бяха изхвърлени през вратата на товарната кабина. Сандекър изчисли, че е изхвърлил близо сто и осемдесет килограма. Това и тежестта, изгубена от изразходваното гориво, предотврати прегряването на роптаещите двигатели, които с мъка поддържаха претоварения „Минерва“ във въздуха.