Сандекър седеше облегнат на отвесната преграда на пилотската кабина, тъй като бе махнал всички седалки освен тази на Стайгър. Физическите усилия през изминалите два часа го бяха изтощили. Той дишаше тежко, чувстваше мускулите на ръцете и краката си сковани от преумора.
— Някаква вест… от Пит?
Стайгър поклати глава, без да отмества поглед от приборите.
— Пълно мълчание — отвърна той. — Но и какво можем да очакваме? Той не е чудотворец, я!
— Познавам го като човек, който върши неща, които за другите хора са невъзможни.
— Аз пък мога да разпозная кога някой прави патетичен опит да внуши празни надежди. — Стайгър посочи с брадичка часовника на командното табло. — Два часа и осем минути, откакто последно се свърза с нас. Мисля, че ни е отписал.
Сандекър беше твърде изтощен, за да спори. Като през гъста мъгла той се пресегна, сложи на главата си наушните слушалки и затвори очи. Тъкмо усети, че се отпуска, когато висок глас го сепна.
— Ей, лисия, да не би да дремеш, та пъплиш като охлюв?
— Джордино! — възкликна Стайгър.
Сандекър натисна предавателния бутон.
— Ал, къде си?
— На осемстотин метра зад вас и на шейсет метра под вас.
Сандекър и Стайгър се спогледаха смаяни.
— Не трябваше ли да си в болница? — попита Сандекър.
— Пит уреди да ме изпишат.
— А той къде е? — попита Стайгър.
— Зад теб, Ейб — отвърна самият Пит. — Боравя с приборите на Джординовия „Катлин“ М-двеста.
— Забави се.
— Съжалявам, но тези неща изискват време. Как си с горивото?
— Мокри само дъното — отвърна Стайгър. — Мога да изстискам още осемнайсет-двайсет минути, ако имам късмет.
— Норвежки пътнически лайнер е наблизо и в готовност, пеленг две-седем-нула градуса. Капитанът му е разчистил слънчевата палуба от пътници и шезлонги, за да кацнеш там. Трябва да…
— Ти луд ли си?! — прекъсна го Стайгър. — Пътнически лайнер… слънчева палуба… Какви ги дрънкаш?
Пит продължи, без да се засяга.
— Щом се освободиш от снаряда, поемай към кораба. Няма да го подминеш.
— Как ще ви завиждам, момчета! — вметна Джордино. — Ще се разположите край басейна, ще отпивате май тайс…
— Ще отпиваме май тайс! — повтори изуменият Стайгър. — Боже господи, и двамата сте се побъркали!
Пит се обърна към разположилия се на седалката на втория пилот Джордино и кимна към гипсирания му крак.
— Сигурен ли си, че ще можеш да си служиш с приборите, както си „обут“ с това чудо?
— Единственото, което не ми позволява това чудо — потупа Джордино гипса, — е да почеша крака си.
— Тогава те са твои.
Пит вдигна ръце от командното табло, стана от седалката и тръгна към товарната секция на „Катлин“. От отворената врата нахлуваше студен въздух. Един мъж с бледа кожа и скандинавски черти на лицето, облечен в многоцветен скиорски екип, се бе прегърбил над дълъг, черен правоъгълен предмет, поставен върху триножник с масивни крака. Доктор Паул Вейр явно не си падаше по пътуване посред зима в самолети, в които ставаше голямо течение.
— Ние сме в готовност — каза Пит.
— И аз почти — отвърна Вейр през посинели устни. — Закачам охладителните тръби. Ако около главата и източника на захранване не циркулира вода, съоръжението ще опече вътрешността си.
— Не знам защо, но очаквах по-екзотично съоръжение — подметна Пит.
— Този вид аргонови лазери не се правят за научнофантастични филми, господин Пит. — Доктор Вейр продължи да обяснява, докато извършваше последна проверка на съоръжението. — Те са конструирани да излъчват кохерентен лъч светлина за най-различно приложение.
— И мислите, че ще свърши работа?
Вейр сви рамене.
— Осемнайсет вата, концентрирани в тънък лъч, който освобождава само два киловата енергия, не звучи много, но ви уверявам, че е предостатъчно.
— На какво разстояние искате да се доближим до снаряда?
— Дивергенцията на лъча изисква то да е възможно най-късо. Не повече от петнайсет метра.
Пит натисна бутона на микрофона си.
— Ал?
— Влез!
— Приближи се на петнайсет метра до снаряда.
— На това разстояние турбулентността от витлото на хеликоптера ще ни запремята като прашинки.